Успелите споделят

Георги Светломиров е един от младите творци, създаващи късометражни филми в България. Бакалавърската си степен завършва в Уелс, Великобритания, а магистратурата си - в Нов български университет. Страстта на живота му е режисурата. За две години успява да дари на българското кино два късометражни филма - "Една вечер с Борис Павлович" и "Как се запознах с Неджи и Лудия Бор". През последните две години пък работи върху най-новата си късометражна продукция "Миша дупка", чиято премиера може да гледате на 6 юни в "Дом на киното" от 18:30 ч. 

Освен режисьор, Георги Светломиров е също и съосновател и продуцент на NO BLINK studio, продуциращо авторски филми. В платформата може да гледате различни български филми онлайн, както и да следите "Едно шоу на NO BLINK" . Също така екипът на NO BLINK studio тази година провежда четвъртия сезон на националното турне за късометражни филми, наречено "КИНОlove". 

Сподели ни как реши да се занимаваш с режисура. Страстта към киното винаги е била в кръвта ти или се появи ей така?

Като малък много обичах да пиша. Пишех много и най-различни съчинения, разкази и т.н. Може би от там тръгва желанието да разказвам истории. По-късно, когато се научих да монтирам, започнах да си тегля различни филми и да сглобявам части от тях, превръщайки ги в нови истории. Беше като някаква игра за мен, носеше ми голямо удоволствие и научих, че като събереш смисъла на един кадър с този на друг, получаваш трети, съвсем различен смисъл.

От кино започнах да се интересувам повече на около 14 - 15-годишна възраст. Не съм израснал в обкръжение на хора с креативни или творчески професии и интереси и дълго време киното за мен бе просто хоби. Обичах да гледам много филми и да изучавам техните режисьори, да чета за кино и дори опитвах да правя филмчета. Спомням си, че в началото на последната си учебна година възнамерявах да кандидатствам архитектура, въпреки че киното вече заемаше основна част от мисълта и ежедневието ми.

По-късно осъзнах, че това е единственото, което искам да правя, и реших да се занимавам с кино професионално в последния момент, точно преди да завърша училище. Изглежда, че за мен това решение се случи постепенно. С годините потъвах в „магията на киното“ все повече и повече и накрая този път беше вече неизбежен.

Как върви процесът по създаване на един къс филм и с какво той е по-различен от пълнометражния?

Процесът по създаване на един филм, независимо дали той е късометражен, или пълнометражен, изисква много търпение и постоянство. Това е отборна игра, в която всеки има възможност да изрази себе си и същевременно зависи от всички останали. Дълъг процес, преминаващ през много и разнообразни етапи, и е както сложен и изтощителен, така и вдъхновяващ и удовлетворяващ. Създаването на късометражен филм е различно от това на пълнометражен, тъй като изисква в пъти по-малък ресурс и екип и е почти неизбежно стъпало по пътя към голямото кино.

Имаш ли любим тематичен жанр, който най-много те влече, или обичаш да експериментираш, що се отнася до създаването на нови продукции?

Може би и двете. Обичам заплетените психологически сюжети, макар че експериментирам в доста отношения – най-вече стилистически.

Намирам късометражното кино за отличен инструмент, чрез който да експериментирам, да търся и оформям собствения си поглед.

Историите, които са ме вълнували през годините, имат както общи характеристики, така и множество различия и късата форма поставя далеч по-малко напрежение и отговорност. Това дава възможност да се изпробват нови похвати и подходи. А и човек непрестанно се променя, а с това и темите, които го вълнуват.

Защо избра заглавието „Миша дупка“ за последния си филм?

Не бих могъл да дам конкретен отговор на този въпрос. Заглавието дойде от само себе си в процеса на работа. Още по време на оформянето на първите версии на сценария, поставих работното заглавие „Миша дупка“, без да си правя планове за това дали ще го променям, или не. Предполагах, че в даден момент ще го заменим, но през цялото време бях фокусиран върху съдържанието на филма и „Миша дупка“ си остана. Намирам заглавието за точно и подходящо в случая.

Потапяме зрителя в мишата дупка – там, където е тъмно и тихо – тясно и самотно място, но същевременно безопасно. Или поне така смята главният герой.

И все пак държа да отбележа, че филмът не е за мишата дупка, а за погледа, надникването извън нея към света навън.

Филмът е вдъхновен от мита за пещерата – откъс от „Държавата“ на Платон. Какво послание иска да отправи той към публиката?

Ограничената "порция" от света, с която се сблъсква един човек през живота си, сформира мнението му за живота и света като цяло.

Темата представлява интерес за мен от много време. Някои от книгите на Карл Юнг и Ерих Фром вероятно също са повлияли за потапянето ми в тази тема, макар и не пряко. Извън интересите и литературата обаче смея да твърдя, че лични наблюдения са повлияли също толкова на мотивацията ми да направя този филм. Аз самият лично съм наблюдавал как определени хора, които гледат новини, обикновено изпитват повече страх от неприятни инциденти, от войни, емигранти и престъпност като цяло. Не мисля, че целта на филма е да отправи конкретно послание към публиката. По-скоро има за цел да изследва как обкръжението оформя визията на даден индивид за света като цяло.

Изграждайки хипотетична ситуация, бих се радвал, ако зрителят си зададе въпроси, а още повече – ако опита да си отговори.

Какъв бонус ще получи публиката веднага след прожекцията на филма?

Това е изненада, която смятам да запазим в тайна до 6 юни.

Като създател и продуцент на NO BLINK Studio, което за трета поредна година провежда кинотурне за късометражни филми, смяташ ли, че интересът на българите към родните продукции нараства?

Доскоро смятах, че е така, но вече не съм сигурен. Всъщност интересът на българите към родните продукции сякаш нараства, но този ръст ми се струва бавен в сравнение със съседните ни държави. Ръст е нормално да има. В днешно време сякаш по-важното са темповете и динамиката, с която дадена сфера се развива. Качествени български филми продължават да се правят. Струва ми се, че и темите стават по-разнообразни и всеобхватни. Самият факт, че български филми, макар и не много често, все пак успяват да се появят на някои от най-големите световни фестивали въпреки многократно по-ниските си бюджети, е похвален. Това свидетелства за високо ниво и дълбока отдаденост сред част от професионалистите в сферата.

Какво те мотивира да продължаваш да се бориш за българското кино?

С риск да прозвуча некоректно – не се боря за българското кино. По-скоро се боря за киното тук, в България. Светът като цяло има нужда от изкуство и култура може би повече от всякога. А за да се развие то и тук, смятам, че не можем да гледаме само американски филми. Необходимост е да се раждат истории тук, от хора, които са живели тук, както и на всяко друго място по света. Аз лично не изпитвам нужда да бъда мотивиран от даден външен фактор, за да се боря за киното.

По-скоро се чувствам необратимо пристрастен към киното и го правя заради самите истории и теми и желанието ми да ги превърна във филми.