ХАЙДУШКИ ИСТОРИИ: ХАДЖИ ДИМИТЪР
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят...
Из „Хаджи Димитър“ от Христо Ботев
На днешната дата, преди 176 години в град Сливен проплаква мъжка рожба, която живее и до днес! Рожба, закърмена с българско мляко и кръстена с християнското име Димитър Асенов! Две години от проплакването на Димитър, семейството му заминава на поклонение в Йерусалим и оттогава чедото се знае от местните като хаджията.Храбро и горделиво момче е Хаджи Димитър! Принуден да живее в робски времена, той непримиримо изразява неприязънта си към скръбта на Родината. Едва на 22-годишна възраст, жилавият, строен, силен и снажен родолюбец излиза за пръв път из Балкана, за да брани сънародниците си от башибозуците и да преборва за свобода! През 1864 година се включва в четата на Стоян войвода като знаменосец, и оттогава посвещава изцяло живота си на хайдутлук в името на Свободна България!
Година по-късно съдбата събира Хаджи Димитър и Георги Раковски в една чета, обединени от един порив! Придружавани от Стефан Караджа и още двадесет души, войводите преминават Дунав през 1866 година и разбиват турски нашественици из Сливенския балкан.
Воден от силна любов към България, Хаджи Димитър безспирно търси съдружие в лицето на будни и безстрашни български хайдути, а през лятото на 1868 година, заедно със Стефан Караджа разбиват турска потерия при Стара планина.
На 9 юли същата година се води кръвопролитно сражение, в което четата на двамата войводи е разбита. Местността днес се нарича Канлъдере и е в близост до Вишовград, а в превод от турски името на района означава „кървава река“. Само 9 дни по-късно, на Бузлуджа в Шипченската планина се води и последното сражение на борбената чета. Точно тогава живота си губи Хаджи Димитър, едва на 28-годишна възраст.
„И от двете страни боят се води с жестоко упорство. Борбата продължи малко повече от пет часа... Хаджи Димитър, тежко ранен, малко остана да падне в ръцете на турските войници. Но въоръжен с револвера си, той се бори до последната минута с една енергия, достойна за друго по-добро време. Най-после и той падна. Саблята му, револверът, един телескоп и много писма се изпратиха на Митхад паша в Русчук...“
Из вестник „Curier d’Orient“ от 18.VII.1868 г
Нека поддържаме живота на тези велики българи, благодарение на които ни има нас днес и можем да се наречем гордо деца на България!
