Хайдушки истории: За трепетa в душата на Ботев
В тази приятно топла, първа юнска вечер, съм гордо сгушена из тълпата на градския център, отправила поглед нагоре – към тъмно синьото небе, замислена в пробляскващите фоерверки и още омагьосана от направената проверка. Е, проверихме се! Много липсват, за да ни има нас днес и да стоим под зарята, шумно гърмяща над българската земя!
Гледайки тържествената заря проверка, мисля си ... разбира се – за Ботев! Всички знаем славните истории за четата, боевете, написаните шедьоври по селските гостилници, знаем за смъртоносния куршум, срещнал Великия из Стара планина ... Учили сме в училище, а днес се възхищаваме на малките, които с вълнение рецитират „Хаджи Димитър“.
Признавам си приятелю, мен ме вълнува силно истината за трепета! Истината за онзи трепет, обладаващ сърцето, душата, тялото и ума на този славен българин! Защо ние днес се плашим от безработица и бягаме в чужбина, а той и дружина не са се спрели пред башибозуците в името на България? Намирам малка част от отговора на този въпрос в думите на Вазов:
Да, различен, милеещ, но смел и непоколебим! Сигурни сме, защото ни е оставил „Хайдути“, „Майце си“, „На прощаване“, „Моята молитва“ ... Да знаем, да помним!А тоя момък не мислеше като другите. Неговият ум занимаваха социални, общочовешки въпроси, задачи страшни, неразрешими, които вълнуват в нашето време всичките милящи умове и ги смущават, и ги плашат.
Господи, колко гордост, смелост и любов е носил в сърцето си, роденият през далечната 1848 година Христо Ботев, за да описва всичко така пламенно и будно!
Гледам пукащите цветни искрици в небето и се връщам назад във времето...
Глад и мъчения, тъжни детски очи, яростна немилост и робска болка, изхабен кожен колан и разкъсана, памучна женска риза, опожарен дом и парцалена кукла из калта, измислени политически неправотии, заговори и несправедливости...Иззад това се крие пламъкът в сърцето на революционера! А отвъд робската тъмнина силно звънтят камбани, славей пее нейде в гората. Балканът е тъмнозелен, завит от родопска магия. Покрай българските домове се носи като гъста мъгла, ароматът на топъл хляб и ферментирали джанки. По масите се разлива тъмно мастило, а децата тичат за пера. Пред гостилницата - седянка и кръшна шопска ръченица.
И ... зарята приключи, нека отново се проверим – кой открива духа на истинския българин в себе си? Кой не се страхува да остане в България и да се бори ? Кой иска да възпитава децата си в България? Кой е горд от това,че е българин? Аз съм, и избирам да остана!
Поклон пред Ботев и загиналите затова, че има къде да останем и какво да обичаме истински!
