Успелите споделят

Хайри Хамдан е палестинец по народност. Живее в България вече повече от 30 години, като първите си стихове на български език написва още като студент в Техническия университет. Автор е на стихосбирките "Очите на бурята", "Мариамин", "Един живот не е достатъчен", както и на романите "Живи в царството на рака", "Европеец по никое време", "Дневникът на позора". Превел е произведения на над 100 български автори на арабски език, а в момента подготвя за издаване ангологията "В началото бе епилогът" и нова авторска стихосбирка. 

Как реши да дойдеш в България?

Честно казано, абсолютно случайно. Записах се да уча Йордания, но балът, за да уча инженерство там беше прекалено висок. Едн мой приятел, без да ми каже, отиде и подаде моите документи за кандидатстване и така един ден ми се обадиха и ми предложиха интерво с българска научна делегация, която избира кои студенти да учат в София. Абсолютно случайно стана, отидох и бях избран. Бях от успешно преминалите интервюто и така дойдох тук.

Спомняш ли си първите впечатления от България?.

Помня, че преживях много студ, такива бяха времената през 80-те, зимата продължаваше 6-7 месеца. Земята се покриваше с бяло от ноември чак до май. Това бяха моите първи впечатления – тази бяла покривка.

Това, което ме привлече към литературата, бе самата обстановка в София. Имаше много емоционален заряд, имаше по-активен живот. Времето за четене и активни дейности беше повече – тогава нямаше денонощна телевизия и времето в деня се простира. Сега не знаеш кога започва и свършва седмицата, всичко е забързано, изживяваш месеца, без да го усетиш.

Какво накара един млад инженер да пропише?

Аз винаги съм писал, това не е процес, който е започнал в по-късен етап. Може би е съзрял по-късно, но пък се радвам, че стана така, защото инженерството ми даде да разсъждавам по логически начин, което пък ми помогна да систематизирам моето мислене. Докато учех инженерство, пишех и публикувах в тогавашния в-к към Техническия университет – „Технически авангард“. Нямаше политическа насоченост, просто им харесаха моите стихове и така започнах да сътруднича на вестника.

Има и друг момент – тогава нямаше интернет, човек можеше да публикува само на хартия. Бях далеч от арабския свят и рядко получавахме вестници, затова имах голям интерес към българската литература. Така подобрих и моите знания по лингвистика като език и като литература.

Трудно ли е да пропишеш на български?

Беше ми трудно, особено с глаголните времена. Но имах тази смелост, може би в трети или четвърти курс започнах да мисля на български.

Човек за да пише на един език, той трябва да го използва като мисъл – да сънува с него, да разсъждава чрез него, да обича чрез него, да изразява себе си. Така можеш да пишеш, няма друга алтернатива, няма друго уравнение като съвет.

Много хора се учудват, че моите стихове се появяват на български, някои от тях ги няма и на арабски. Аз пиша на какъвто език ми идва мисълта. Поезията е един емоционален заряд, който идва след преживявания, след дълбока мисъл. Така се ражда при мен поезията на български език. Разбира се, използвам арабския и за стихове, но повече за проза и анализи. Никак не е лесно.

Какво те подтикна да превеждаш от български на арабски?

За да може човек да прежеда, той трябва да харесва, това което превежда. Аз съм чел много български автори през различните етапи на тяхното развитие. При новото поколение голяма част от творчеството е написано в чужбина. Усещам как има огромно разнообразие в българското творчество. Има българи, които успяха да вземат от западната цивилизация като стил и начин на писане, други взеха от Ориента дори от Индия и Китай. Палитрата е много широка. Глобализацията помогна в тази насока. Арабският свят също е отворен към съвременното.

Много малко е преведено в двете посоки, особено в последните 25 години. В началото аз не го приех като професия, от която бих могъл да забогатея. Не съм взел стотинка от това, което правех. Изведнъж се оказа, че съм превел около 130 автори за 4-5 години. През септември ще излезе антология с къси разкази с участието на 44 автори, надявам се да има и премиера.

Българската литература в арабските страни се приема много сериозно, много се тълкува и анализира.

Разкажи повече за предстоящата антология.

Антологията се казва „В началото бе епилогът“. Заглавието е от произведение на покойния Виктор Пасков, Болеше ме доста време, че не успяхме да се чуем, преди да почине, и в знак на извинение към този голям творец избрах заглавието да е едно от неговите творения. В ангологията има автори от 70-те години до днес – от Николай Хайтов до Милен Русков, Владислав Христов, Георги Господинов, Силвия Чолева, Деян Енев. Списъкът е дълъг. Ще ги обявим съвсем скоро.

Къде свършва рутината и къде започва вдъхновението?

Рутината не свършва никога. Тя е част от самия живот. Никой не е достатъчно богат, за да не работи. Работата е да намериш спокойствие, удоволствие, удовлетровение. Ако работата не ти харесва, никога не можеш да намериш това удовлетворение. Много хора мислят, че поезията идва наготово. Не е съвсем така. Ако един поет не изживява трудностите и проблемите, то няма начин той да стане зрял. Талантът помага, наистина, но е трудно един автор и поет да оцелява и да се развива. Така че нека я има рутината, но да не е вълната, която ни взема със себе си, далече от ядрото на творчеството.

Кое е мястото, където се вдъхновяваш?

Благодарение на съвременните технологии, както си седя, мога да запиша в телефона си някои стихове на български и арабски, където и да се намирам. Понякога в градския транспорт се вдъхновявам, макар там повече да чета. Ето едно такова стихотворение:

„Късно е за прошка,
Рано е за сбогом.
Заваля ситен сняг.
Скрий се пред камината!"

Няма ограничение, няма любимо място. Аз се занимавам с анализи, преводи, поезия. За мен писането е фронт и трябва навсякъде да посрещна мисълта. Ако не я регистрирам сега, тя няма да се изгуби, но ще загубя време. Искам да я запаметя веднага. Няма момент, в който да седнеш да запишеш на хартия. Мястото трябва да е част от теб, а не ти част от мястото. Ако пространството се слива във времето, това е идеалната среда.

Пожелай нещо на всеки прохождащ в поезията.

Да не се отказва, да се развива, да чете, да слуша градивната критика, да не избягва редакторите.

Да не бърза да публикува, за да събира лайкове, не това е най-важното. В крайна сметка ще намери себе си и своя стил и ще разбере дали е истински поет, или това е моментно състояние. Съветвам всеки да се развива колкото се може повече.