Успелите споделят

Когато ми дадоха задача да направя това интервю ми подсказаха, че ще се срещна с един интересен човек. Оказа се не само вярно, но и трудно - просто не знам с какви думи да го представя.

Той е докторант на 2017-а година. Но освен това се занимава и с много други дейности - до една полезни за обществото ни. Ежедневно доказва на практика, че трудът, който полагаме и чистите намерения, които влагаме са способни да променят средата, в която живеем. Да ви говоря за него е излишно. Ще дам думата на Христиан Даскалов...

Ти стана докторант на 2017-а година. Колко труд положи преди да спечелиш тази титла?

Аз съм човек, който винаги носи по няколко дини под мишницата си. Просто защото светът е твърде интересен, за да се до огранича до една - имам голям апетит към живота. За да се посветя пълноценно на докторантурата си се наложи да напусна работата си в международна компания, с прекрасен екип. Ако системата на науката не е достатъчно добре интегрирана с бизнеса, за да се прелива стойност между двете, съчетаването им е трудно постижимо.

От 2006г. насам се занимавах активно и с обществено дейност – като член и ръководител на организации в младежкия, академичен и политически сектор. Това също оставих зад себе си, макар че съветът ми към младите хора е винаги да търсят начин да останат ангажирани със случващото се около тях. В моя случай просто се случи така, че намерих изследователски проект, който да покрива всички тези мои интереси.

Конкретно по темата, последните 12 месеца на изследователски обмени в Латвия, Бразилия, Чехия, в момента – Лондон, допринесоха за това отличие. Трудът се състои в планирането и реализацията на обмените и свързани с тях възможности – конференции, лекции, съвместни проекти. И понеже изследвам управлението на проекти, бих казал че най-значимата фаза е тази по инициирането.

Конкретното отличие не отразява факта, че усилията, които положих през годината са били повече от тези, които останалите колеги са положили. Отразява обстоятелството, че науката е глобална и възможностите са дистрибутирани. Тоест, човек трябва да ги организира и преследва активно по целия свят.

Разкажи ни повече за проекта Open Source University?

Това е проектът, който е в основата на моята изследователска работа и постиженията, свързани с нея. Трябва да направя уточнението, че тези постижения са екипни. Международен научно-изследователски и развоен екип, в чиято основа стоят представители на академичните среди, предприемачи и блокчейн-специалисти от България, работи върху създаването на първата в света блокчейн-базирана платформа за търсене, организиране и верификация на учебно съдържание и професионални умения.

Платформата ще позволява автономна валидация и трансфер на информацията, свързана със съответните знания и умения на учащите, независимо от институционалните и национални граници. Целта е чрез едно децентрализирано приложение, изградено върху дистрибутирана база от данни, да се свържат повече от 20,000 висши училища със стотици хиляди компании и десетки милиони учащи по целия свят като по този начин се създадат нови възможности за всички заинтересовани страни, участващи в системата.

Отворени сме за нови партньорства с представители по цялата "верига”, ако мога да използвам тази метафора. Ще се радвам да се свържем с още заинтересовани изследователи, представители на академичните среди и бизнеса с които да пристъпим към практическа имплементация на нашата система, която ще бъде онлайн през април-май 2018 г.

На награждаването съветваш младите хора първо да открият своята кауза. Ти кога и как откри с какво искаш да се занимаваш?

Да имаш кауза не е въпрос на откривателство. Това е въпрос на стремеж към нещо по-голямо от теб самия, нещо полезно за останалите и света като цяло. Именно този стремеж е важен, той води към високи постижения каквито могат да се постигнат и без кауза зад тях, но ще бъдат самоцелни, празни. 

Аз самият съм сменял редица поприща. Като студент участвах активно в създаването на младежки организации като Националния младежки форум, където бях един от координаторите в инициативния комитет. Бях главен секретар на националната организация на студентските съвети, където застанах зад много и различни каузи – от научни през протестни и дори студентски окупации.

В професионален план имам зад гърба си две компании в дигиталния сектор, с които изградих успешни онлайн проекти, в т.ч. медийни такива. Но ако трябва да обобщя тези около 10 години професионален опит, бих казал, че винаги ме е водело желанието за разрешаването на проблеми – не в един или друг конкретен сектор, а проблеми, които виждам около мен и за които мога да направя нещо.

Това следва да е в основата на предприемачеството и модерната наука.

Мислейки по въпроса сега, предполагам бих посъветвал младите хора да се огледат около себе си за проблем, който ги провокира да дадат всичко от себе си, за да разрешат.

Кой е най-ценният съвет, който си получавал и кой ти го даде?

Най-ценният съвет за мен се състоеше в името на една книга, чието представяне организирах преди години. Става въпрос за автобиографията на един от моите професори по административно право, проф. Добри Димитров. Книгата се казва „В надпревара със себе си“. Аз превеждам това заглавие като съвет, като стремеж човекът, който съм утре, да бъде по-силен и пълноценен от този, който съм днес.

Подобна перспектива те кара да развиеш позитивна саморефлексия вместо негативна фиксация към външни фактори – хора или обстоятелства с които се сравняваш, конкурираш, държиш отговорни за едно или друго обстоятелство, свързано с теб.

Невинаги печеля тази надпревара, но съм състезателна натура и всеки ден е нова възможност за малка победа.

Кое е по-важно за един млад учен - личното удовлетворение или признанието на обществото?

Признанието за постигнатото в меритократично общество като академичното е от голямо значение. На него се основава системата на съвременната наука – от публикуването на доклад в академичен журнал до следващото стъпало в кариерното развитие.  

Аз обаче смятам, че това признание е необходимо, но не бива да бъде достатъчно условие, за да бъде един млад учен удовлетворен от своята работа. Много изследователи, творци, предприемачи, са намерили широко признание години след смъртта си.

Други пък, в съвременното ултра-комерсиално общество в което живеем, се кичат с титли като „лидери на мисълта“, а зад самопровъзгласилите се „гурута“ няма нещо по-дълбоко от един агресивен маркетинг. 

Личното удовлетворение също не бих извел като ключово. Програмирани сме така, че да се самозаблуждаваме, ако това ще ни накара да се почувстваме по-добре. В този смисъл, лесно е да се почувстваш удовлетворен от един или друг научен резултат, който си постигнал. Въпросът е този резултат до какво е довел. Иначе казано, дали това, което смяташ за връх, не е просто началото на плато.

Моето мнение е, че най-важното за един млад учен е да среща подкрепа – от своя колектив, семейство, от обществото. Понеже за разлика от чисто комерсиалните аспекти на бизнеса, където резултатите са от частен характер, ползите от научния прогрес са всеобщи, дори когато минават през различни модели на комерсиализация. 

Кои качества трябва да възпитаваме в децата, ако искаме те да бъдат следващите успешни личности?

Ще започна оттам, че според мен е важно да се стремим нашите деца да бъдат личности, които преди всичко са полезни, а чак след това - успешни. Най-важното качество, което родителите трябва да възпитават в децата си е любопитството. Ако не знаят как, нека се обградят с книги, така децата сами ще се приучат за цял живот.

Любопитните хора движат света напред.

Как обичаш да си почиваш?

Обичам да играя футбол. Спортът ме зарежда, а в Бразилия обожавах да правя това с моите приятели от един аматьорски отбор в Сау Пауло – сбъдната мечта! Тази есен се включих и в Софийския маратон, но на по-къса дистанция.

Въобще, всичко свързано с движение помага на един човек, който прекарва голяма част от времето си зад компютъра или в библиотеката, да си почине истински. Обожавам планините на България, предполагам се подразбира от коментара.

Пътуваш много по света. Как представяш България, когато някой те попита за твоята страна?

Колкото повече пътувам, толкова повече виждам как държавните граници губят всякакъв смисъл, когато говорим за хората, за техните съдби и стремежи. За мен хората са на първо място, а оттам и разбирането ми за България като за общност.

Ето защо дали съм при родителите на годеницата си в Бразилия или на конференция в Моравия, гледам на себе си като на посланик на тази общност – важното за мен е хората да харесат България през това, което видят у мен, така представям България.