От сърце

Трудно ще забравя как се връщах от Германия и природните картини през малкото прозорче ме караха да изпадна в онзи кратък дневен транс, когато си мислиш уж за нищо, а всъщност за всичко. Върнах лентата седмица назад и започнах да анализирам видяното. Това беше първата ми „чужбина”, затова бях като току-що прогледнало новородено, което попива всеки детайл с жадни за света очи.

Размазаните зеленини продължаваха да се сменят и аз осъзнах, че нищо не бе по-хубаво от българското. Дори почти изгорелите треви и бурени, които виждах в момента пред очите си, не можеха да се мерят с прелестната ни природа. Тогава в автобуса една жена каза на български (и на висок глас, разбира се):

„Искаш ли от това?” и натъпка храна в ръката ми.

„Е.. сега съм си у дома...” – помислих си мигновено. Кога някой непознат немец щеше лично да се погрижи за моя обяд и с усмивка на лице да ме заговори просто така. Ето това бе България – проста и лесна за разбиране, също толкова искрена и пленяваща. Тя винаги дава, рядко ти взима и просто иска да помогне. С дъх на рози, коси от златни житни класове и черни очи, дълбоки колкото морето. Тя е точно толкова хубава и как бих могла да обясня на някой чужденец какво ще рече грозния израз

„Хубава работа, ама българска!”.

Че какво бе толкова по-добро там, откъдето се връщах - улици като улици, сгради като сгради само дето никой не се оплакваше, че центърът е затворен заради „някакъв глупав ремонт”. Градски шум и заети, но доволни хора. И защо... небето, полето или морето им бе по-хубаво?

А нашата славна история, която ни гледа от портретите, звучният ни свят език... А нашите постижения, таланти, нашите деца и още ред поводи за гордост. Чий химн ще те накара да изтръпнеш така, както родният? Потокът от мисли не спираше, а раздялата с България засили още повече моята любов към нея. Сега исках да я виждам навсякъде, за да я оценявам, както подобава. Исках да чувам за нейните нови покорени върхове, исках да виждам трибагреникa ѝ да се развява на още повече места.

Исках да изкрещя право в лицето на света, че съм българка.

Проклети да бъдат и ниското ни самомнение и липсата ни на самочувствие. Проклета да бъде и тази ужасна поговорка, която сами сме съчинили. Какво по-хубаво има от българското – и на вкус, и на цвят. Ако не харесваме нещо, то днес можем да започнем промяната от квартала – да изчистим, да помогнем на възрастната дама от третия етаж - това е хубава работа. 

Нека и ние се ударим в гърдите точно като американците и да извикаме гордо, че сме българи и нашият дух и възрожденски къщи в Копривщица са по-стари от тяхната държава. И това е хубава работа. Нека разкажем на целия свят за нашите амбициозни приятели, познати и съседи, нека учителите ни преподават родолюбие.

Вярвам, че ако говорим повече за нашите успехи и щастие, ако разрешим на усмивките ни сами да показват колко сме добри и се научим да помагаме, без да очакваме нещо в замяна, ще успеем да станем причината за поне няколко скъсани еднопосочни билета.

Страната ни е като скъпо отлежaло вино, лимитирана колекция само за ценители. Не всеки може да я вкуси правилно и да се докосне до нейните дадености.

Защо пък не може новият „тренд” да бъде младите да се завръщат у дома!

Имаме си всичко - уюта на малките селца и чара на тайните градски улички, а малкото ни райско кътче сменя своите одежди спрямо всички сезони. Бъдете авантюристи, впускайте се в приключения, разполагаме и със заведения – учебни и не точно такива. ЕЛАТЕ и си намерете тук работа - хубава, българска и не смейте да казвате, че все нещо не ни е наред.