Гордост. Дума, която не използвам всеки ден. Чувство, което не изпитвам постоянно.
24-ти май. Това е един от онези специални дни в годината, които се броят на пръстите на едната ръка. Когато да си българин сякаш е най-хубавото нещо, което е можело да ти се случи, защото
и ний сме дали нещо на света и на вси славяни книга да четат.
В дни като днешния особено много ми липсва училището. Липсва ми онази празничност. Онзи дух. Гласовете на децата, които рецитират стихотворения. На учителките, които тихичко им подсказват следващата дума или изречение. Липсват ми възторгът и цветята. Липсва ми трепетът в сърцето. Трепет, който изпитвам всеки път, когато чуя строфа от стихотворение на Иван Вазов, Ран Босилек, Никола Фурнаджиев. Думите им са завинаги запечатани в съзнанието ми и днес искам да ти ги припомня.
БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК
Иван Вазов
Език свещен на моите деди език на мъки, стонове вековни, език на тая, дето ни роди за радост не – за ядове отровни.
Език прекрасен, кой те не руга и кой те пощади от хули гадки? Вслушал ли се е някой досега в мелодьята на твойте звуци сладки?
Разбра ли някой колко хубост, мощ се крий в речта ти гъвкава, звънлива – от руйни тонове какъв разкош, какъв размах и изразитост жива?
Не, ти падна под общия позор, охулен, опетнен със думи кални: и чуждите, и нашите, във хор, отрекоха те, о, език страдални!
Не си можал да въплътиш във теб създаньята на творческата мисъл! И не за песен геният ти слеп – за груб брътвеж те само бил орисал!
Тъй слушам сè, откак съм на света! Сè туй ругателство ужасно, модно, сè тоя отзив, низка клевета, що слетя всичко мило нам и родно.
Ох, аз ще взема черния ти срам и той ще стане мойто вдъхновенье, и в светли звукове ще те предам на бъдещото бодро поколенье;
ох, аз ще те обриша от калта и в твоя чистий бляск ще те покажа, и с удара на твойта красота аз хулниците твои ще накажа.
