Има ли смисъл от гражданска активност?
На фона на нестихващо вече месец социално напрежение и безпрецедентна за последните 7 години политическа и парламентарна криза, обществото сякаш остава разделено по най-актуалния въпрос от дневния ни ред - има ли смисъл от настоящите протести, или те са поредна загуба на гражданска енергия, която просто ще доведе до преформатиране на статуквото.
Още в първите дни на юли хиляди граждани излязоха на площадите първо в столицата, а по-късно и в други градове от страната и чужбина, за да изразят недоволството си от начина на управление на страната и съмненията в срастване на икономическа, политическа и правораздавателна власт.
И докато причините за общественото недоволство и исканията на протеста вече са ясни за всички (или поне тези, които споделят повечето протестиращи), то е важно да обърнем поглед и към миналото и бъдещето.
По подобие на предишни протести, и този път мнозина възроптаха срещу нуждата от масово протестиране - къде заради продължаващата пандемия от COVID-19 и преобладаващия отказ на протестиращите да предпазват себе си и останалите с маски, къде поради неудобството, което протестите причиняват в ежедневието на мнозина, къде заради липсата на видима алтернатива на настоящото управление.
Във всяка една от тезите може да бъде открит смисъл, но това далеч не води до категоричното обезсмисляне на протестите, особено в настоящата ситуация.
Протести в такъв мащаб водят след себе си до обществени процеси, които многократно надхвърлят обхвата на конкретните им цели.
Разбира се, почти всеки гласоподавател у нас е изживявал неприятното усещане да отиде до урната и да пусне своя глас с усещането, че избира не хора, в които има доверие, а по-малкото зло. Така че тезата за липса на алтернативи още дълго ще остава валидна в страната ни, което обаче по никакъв начин не прави гласуването по-малко смислено, а изборите по-малко нужни.
Специалистите по политология обичат да казват, че в действащата демокрация избори са необходими винаги когато политическата обстановка в страната претърпи екзистенциални промени. За съжаление, често нямаме възможност да избираме между добро и добро, или дори между добро и зло, но абсолютният максимализъм означава единствено отказ от участие в демократичния процес и излишен нихилизъм.
Да, често гласуваме и протестираме с горчив вкус в уста, но изказването на гражданска позиция остава не просто наше основно право, а и задължение и част от усещането ни за свобода и контрол над бъдещето.
Едно от трайно установените грешни разбирания за протестирането у нас е, че то губи смисъл, ако не успее да излъчи алтернатива на това, срещу което изразява недоволство.
Всъщност протестът е форма на гражданска активност, която действа по-скоро като имунна система на обществото. Той няма нито претенция за представителност на политическите нагласи в страната, нито задължението да размества пластовете в тях.
Неговата най-важна роля е да показва ясно на управляващите кои техни действия преливат чашата на нашето търпение и правят властта непоносима.
За да бъде ефективна обаче, тази имунна система трябва да се активира не през 7 години, а всеки път, когато се сблъскаме с неадекватно действие от страна на избраните от нас управници, които и да са те, докато не ги научим какво е допустимо и какво не.
Всички сме наясно, че протестите през 2013, също като тези през 1997 и онези в самото начало на прехода, не доведоха до така желаните промени в живота ни и не превърнаха България в европейската държава, основана на свободен пазар и върховенство на закона, която всички искаме да видим. Това обаче далеч не ги прави безсмислени.
Преди седем години заговорихме, че #ДАНСwithme най-накрая роди гражданското общество в България.
Макар да не постигнаха преките си цели, протестите накараха хиляди българи да започнат да се интересуват от политика, финансиране и свобода на медиите, разпределянето на средства от обществени поръчки и европейски фондове и използването на прокуратурата като бухалка от силните на деня.
Всичко това създаде така необходимата общност от критично мислещи българи, които са достатъчно информирани, за да прозрат различни зависимости и избирателни действия от страна на властта. Откритото говорене за тези проблеми привлече на площада и поколението, което беше твърде младо, за да участва активно в протеста преди седем години. Веднъж попаднали в тази среда, младежите със сигурност ще осъзнаят колко важна за развитието на живота им е политиката и ще продължат да се информират.
Макар да сме на 111-о място в класацията на “Репортери без граници” за свобода на словото, у нас все още човек може да получи предостатъчно информация за нередностите в управлението ни.
Развитието на информационните технологии през последните 20 години доведе до постепенен спад в доверието на гражданите в институциите и липса на усещане за представителност.
В последно време доверието в българския парламент пада, което поставя под съмнение фундамента на представителната демокрация. За да функционира тя, то няма спор, че имаме нужда от парламент, който работи така, че да може да привлече гражданите на своя страна.
Невъзможно е да постигнем целта за правова държава, без да направим така, че обикновеният човек, който трябва да спазва законите, да има доверие в законодателната власт. За да се случи това, е нужно да повярваме, че законите важат еднакво за всички, а институциите не прилагат двоен стандарт.
И докато институциите не са готови да изпълнят определената им от закона функция на проводник на гражданските интереси, ще трябва да бъдем на площада винаги, когато ситуацията го изисква. Защото, както каза един от най-чистите хора, които нададоха глас през 2013 година, покойният преподавател по право доц. Кристиан Таков,
"битката с неправдата изисква участие всеки ден, без ясна крайна граница. Тая борба е вечна".
