Успелите споделят

Ванина Кондова е родена в една септемврийска съботна вечер в София, точно след “Студио Х”. Всички доктори гледали сериала и на майка ѝ се наложило да стиска зъби докато сериалът свърши. Казва, че може би оттогава ѝ е тръгнало все така - постоянно да се лута между реалния и измисления свят. Занимава се с актьорство от ученическите си години, а от известно време живее в Ню Йорк, където специализира, след като завършва НАТФИЗ в класа на проф. Димитрина Гюрова.

Ако животът е филм, моята роля е...?

...на бунтовник. Има нещо в границите, което не понасям, в представите на околните, което обичам да предизвиквам. Не идва от суета, а от наивност - искрено вярвам, че човек е способен на всичко. Е, хайде, на почти всичко.

Какво научи по света и у нас?

Научих, че е хубаво да си гражданин на света, да разбираш, че принадлежиш към цялото, не само към местното. Че не сме отделени, не сме аутсайдери и не сме пък чак толкова малки.

Когато отидох в Ню Йорк, ясно си зададох въпроса дали имам някакъв проблем с това откъде съм дошла и отговорът в мен беше “Не”.

Мисля, че да знам коя съм много ми помогна - животът в Ню Йорк и без това си е достатъчно труден, да се бориш и с вменените си комплекси лесно може да ти дойде в повече. Разбира се, имах и късмета да живея в интернационален град, в който се говорят над 200 езика.

Доставя ми огромно удоволствие да попадна в непознат град и да го обикалям, без да зная накъде отивам. Иначе, относно Ню Йорк, трудностите и различията са много. Най-основното е, че каквото и да си правил преди това няма значение, никой не се впечатлява. Дори резюмето ти се гледа единствено от Ню Йорк - нататък.

Тоест, ако очакваш, че някой ще те посрещне с червен килим, много бързо ще си като попарен. От друга страна, имаш свободата да градиш себе си отново и отново.

Кой е кастингът, който те накара да се разтрепериш?

Винаги треперя, приех го и се научих да работя въпреки това. Кастингите са нещо свръх субективно, не са оценка на таланта. Трябва да се подготвиш, да отидеш навреме, да си свършиш работата колкото можеш по-добре и да си тръгнеш. Нищо друго не е под твой контрол. Сега, след като аз самата съм избирала екип, знам, че талантът е само малка част от критериите. Да приемеш, че отказът не представлява лична атака е цяло изкуство само по себе си.

Разкажи ни за новия си проект – уебсериите "Lost & Found, NY”

Новият ми проект е онлайн сериал, който върви в YouTube и Vimeo. Разказва за живота на актьорите в Ню Йорк, по-специално през моя, имигрантски поглед.

Ню Йорк е място, където неизбежно се носят много дини под една мищница - работа, прослушвания, големи разстояния, странни типажи, впечатления и голяма част от времето ти минава в балансиране на всичко това, като същевременно постоянно се стараеш да не забравяш за какво си отишъл, тоест да не забравяш да мечтаеш.

Ко-продуценти на сериала са операторът и режисьор Калин Иванов, сценаристът и режисьор Ана Атанасова и Дария Кондова, която участва и като актриса. В екипа имаше хора от различни страни, между които Франция, Италия, Полша, Канада, Китай и разбира се, САЩ и България. Обичам този проект, написах сценария, избрах актьорите, организирах снимките, заедно с Калин режисирах, а след това седях до Ана, която направи монтажа, епизод по епизод, сцена по сцена. Тоест участвах в процеса от начало до края.

 Често ли импровизираш в живота?

Има нещо методично в мен, което винаги се бори с любовта ми към приключенията. Знам, че като си наумя нещо, съм готова на какво ли не.

Веднъж събирахме пари за някакво представление и за нула време взех решението да тръгна към казината на Атлантик Сити с надеждата, че ще изкарам нещо на комар без никога да съм играла.

Добре, че взех един познат, който все нещо разбираше и не бях на загуба.

Коя е любимата ти постановка?

Някои са ми скъпи спомени заради любими актьори - Мерил Стрийп в “Майка Кураж”, или Джефри Ръш в “Кралят умира”. Последната, която съм гледала в Ню Йорк беше “Цената на живота” на Мартина Мажок. Двама от героите имаха “увреждания”, тоест бяха в инвалидни колички. Накрая на поклоните се изправиха двама души и чак тогава разбрах, че актрисата наистина имаше ампутирани крака, а колегата ѝ - церебрална парализа.

Играха страхотно, без капка самосъжаление и като видиш нещо такова започваш да се чудиш за какво въобще се оплакваш. Последното, което имах възможност да гледам в България бе “Жана Д’Арк” с Гергана Змийчарова. Отдавна представление не ме беше развълнувало толкова. Сега чакам с нетърпение да наваксам с постановките у нас.

А коя е постановката, която всички ненавиждат, но не и ти?

Хм… Обикновено съм по-критична от останалите. Преди време имаше постановка на “Доктор Живаго” и Ню Йорк Таймс ги бяха направили на пух и прах. На мен пък ми хареса - имаше душа.

София не е Ню Йорк, а е …

Вкъщи.