Успелите споделят

Иван Русланов е писател и журналист. Автор е на три книги - романите "Черният ангел: Раждането на един от нас" и "Среднощни светлини", и сборника с разкази "Искри човечност". Носител е не немалко награди от различни литературни конкурси и е най-младият член на Съюза на българските писатели. Работи като редактор в предаванията на БНР Хоризонт "12+3" и "Нещо повече". Разговаряме с Иван Русланов за сблъсъка на любовта и политиката в романа му "Среднощни светлини", както и за професионалното развитие на един 26-годишен автор с три успешни книги зад гърба си.

Как се роди идеята за "Среднощни светлини"?

Когато започнах да пиша романа, през лятото на 2014, бях на кръстопът. Имах няколко спечелени литературни награди, но пък бяха минали вече няколко години от излизането на дебютния ми роман. Беше време да се стегна и да напиша втори роман. Предпочитам да пиша, когато имам какво да кажа. А нямах. Точно затова мина толкова много време от излизането на дебютния ми роман през 2011, до написването на „Среднощни светлини” през есента на 2014.

Една вечер, малко преди да си легна, се замислих какво ли ще се получи, ако напиша история, в която властен политик манипулира жената до себе си и чрез нея се опитва да се рекламира в обществото. Около тази сюжетна линия, построих и останалите в романа. Истината е, че бях щастлив, докато пишех тази книга. Правех го с желание. И това бе най-важното. Каквото и да се случи след това...

Смяташ ли, че романът е тематичен, или съчетава много теми?

Опитах се да направя един класически роман. Подобно на любимите ми истории, в „Среднощни светлини” се опитах да събера множество теми. Темата за загубената любов, лутаща се в лабиринтите на нашите амбиции и често бавно убивана в забързания свят. Опитах се да създам една история, посветена на ценностите, които се крепили света ни векове... Но които днес май са позабравени. Доброта, съпричастност, вяра в човека до теб, желание да бъдеш по-добър човек, независимо от цената... Опитах се да създам една искрена история. Това е.

Виждаш ли отражение на героите си в реалността?

Да, срещаме ги всекидневно. Гледаме ги по телевизията, казваме им добро утро, бутаме се с тях в метрото, подхвърляме им стотинки, гледайки ги от сцената на едни по-облагодетелствани хора, учим ги да летят или те ни учат... Но не очаквайте прототипи, защото не обичам да пиша по този начин. Сглобявам различни парчета реалност, за да създам своя свят и своите истории. Които не ги прави по-неистинни.

Какво най-много докосва читателите в книгата?

Това, предполагам, читателят трябва да го каже... Ще чакам мнения и от читателите на „Успелите”.

Разкажи за "Черния ангел" и "Искри човечност"?

Първият ми роман се казва „Черният ангел: Раждането на един от нас” и бе издаден през все по-отдалечаващата се 2011 година. Тъй като по това време четях много фентъзи, бях решил, че искам да направя нещо свое в този жанр. От тази моя амбиция се появи един млад полу-човек, полу-ангел, който попада в България с единствената задача да покаже на хората, че сами могат да победят ежедневните демони, атакуващи ги от всички страни. Сега виждам, че задачата е била леко амбициозна. Втората ми книга, която също излезе благодарение на спечелен конкурс, „Искри човечност” бе сборник с разкази. В него включих наградените си през годините произведения, а също така и първата ми пиеса „Парчета време”. 

Трудно ли ти беше да промениш стила от фентъзи към реализъм?

Не бих казал. Аз съм от хората, които пишат единствено когато имат какво да кажат. Искал съм да разкажа фентъзи история – разказал съм я. Искал съм да направя опит в някой по-реалистичен жанр, направил съм го. Не робувам на категории. Опитвам да давам най-доброто от себе си във всичко, което правя. 

Професионалното ти развитие помага ли в писането?

Докато пишех, работата ми в радиото беше една дейност, която не пречеше на развитието на сюжетите ми. Дори напротив. Винаги ще бъда благодарен, че попаднах в екипа на „12+3” и се запознах с толкова достойни хора, от които и до днес се уча. Благодаря на колегите от програма „Хоризонт” и се надявам, че наистина израснах пред очите им.

Днес, радиото за мен е онзи дом, в който мога да покажа идеите си. Мястото, където опитвам да се спася всеки ден. Работя и върху интересна дисертация с доцент Светла Цанкова в Университета за национално и световно стопанство. Очаква ни доста работа, но знам, че ще правя нещата с много желание. Казвам си, че съм добре. Хората трябва да го правят по-често. Дори когато са на ръба. 

Твои фотографии са изложени в читалището в Костинброд. Продължаваш ли да снимаш?

Снимането се оказа едно много ценно хоби, което замести писането. Естествено, аз съм само любител. Опитвам да уловя красивата нощ из софийските улици. Разноцветните светлини, които големият град е облякъл. Обожавам да снимам есента. Обожавам да снимам летните изгреви край морето. Искам да улавям красивото. Ей така, за да се чувствам аз самия малко по-смислен. 

Какво прави един човек писател?

Времето. Обикновен драскач си, докато не се стигне до онзи момент, след 10-15-20-50 години, когато някой намери книгата ти и каже – „Да, не съм забравил. Ще продължа да следвам смисъла ѝ.” Тогава ставаш писател. Не всяка книга успява да оцелее. Времето е безпощадно към онези, които са оставили само безсилен модернизъм и празни забавления насред думите си. Или поне така трябва да бъде.