Успелите споделят

София има много настроения – тайни улици, топли паркове, шумен център, артистични пространства, необикновени хора. Градът, през всичките му специалности и особености, е украсен с разнообразие от персонажи – момичето по „Раковска“, костюмара от жълтите павета, бабата пред блока, децата от игрището, компанията на НДК, шахматистите пред Народен театър и всички останали, които си виждал и ти.

Има един човек, който познава и лицата, и сградите на София. Събира ги в своя фотоапарат и ги нарича „етюди“. Сядаме на раздумка с Иван Шишиев.

Кой е направил първата ти снимка? Предполагам е била бебешка.

Да, бебешка е. Макар да не се виждам много, заради одеялцето, с което са ме завили в болницата. Снима ни един фотограф, приятел на баща ми. Викахме му чичо Христо. Имаше фотографско ателие в Сандански. Почина преди около 15 години.

А ти самия – обичаш ли да се снимаш?

Да, с малки изключения.

Kак се сдоби с първия си фотоапарат?

1999 година. Сурва. С парите изкарани от сурвакането накарах брат ми да купи една лентова сапунерка с марка Olympus. Смешното е, че снимах животните, но самите кадри ги видях едва няколко години по-късно, когато имах пари и за проявяването им.

Какво носиш в себе си, когато излизаш да снимаш?

Фотоапаратът! Няколко обектива и книга за четене. От време на време нося и сина ми.

Какво има в колекцията ти с фотографска техника?

Фотоапарати – Nikon D850 и D810, обективи – Nikkor 28-300 mm, 35 mm, 200-500 mm, 14-24 mm, 50 mm, 85 mm.

Кой кадър даде началото на фейсбук страницата „Етюд-и-те на София“?

Снимка на простряно пране на ул. „Цар Симеон“.

Какво те привлича в това да снимаш случайни ситуации, сгради и хора?

Всичко в едно. Вярвам, че всички сме част от целия този хаос, наречен София.

Как щеше да изглежда София, ако беше човек, застанал пред обектива ти?

В моите очи София винаги ще си остане жена. Тя е Жената. С главна буква.

Новото печатно издание на „Етюд-и-те на София“ излезе. Кое е по-точното описание на този проект – книга или албум?

Фотокнига. Не е албум, но не е и просто книга.

Кое е специалното в „Етюд-и-те на София: 24 часа“?

Да се опиташ да разгледаш града през призмата на денонощието. И да го преоткриеш през малките неща, интимностите, съдбите до огромните сгради и ери, които са се сблъскали тук като глетчери. Времето е най-трудно уловимата съставка в такава книга.

И да осъзнаеш, че това са изминали събития, мисли, усещания на време, което вече не съществува. Минало е. Няма да се върне. И да го обичаш, заради това без да се обръщаш назад, освен може би радостите.

Вярвам, че тази книга просъществува във време, когато всички ние просто трябва да продължим напред. Не казвам да загърбим миналото и да ударим на „Хакуна матата“. Миналото ни е изградило. Но бидейки в него, как ще открием бъдещето? Това е красиво!