Успелите споделят

Ивинела Самуилова е един от най-големите виртуози на българското перо. Словото ѝ гали, докосва струните на човешката душа, зарежда, рисува забавни образи и картини и може да те накара да повярваш само с няколко страници включително и една ФБ такава, че наистина Животът може да е чудо. Читателите определят творбите ѝ като „завладяващи и провокиращи, „жизнени, пробуждащи и мотивиращи“, „не робуват на клишета“, „действат като терапия“, „променят отношението към живота“, „зареждат, учат и вдъхновяват“.

 "Животът може да е чудо" и Къде отиваш пътнико" са носители на първо и второ място в националния конкурс "Книгата, която ме вдъхновява". Романът "Жената, която търсеше любовта" спечели приза "Носител на всенародната любов" в конкурса "Копнеж по човечни книги" на фондация "Човешката библиотека".

"Гатанки от небето" зае четвърто място в литературната надпревара „Любима книга на България” за 2015 г., а романът "Бабо, разкажи ми спомен" спечели първото място в националния конкурс “Моята любима книга - 2016”.

С Ивинела и един на пръв поглед обикновен разговор (интервю) се превръща във вдъхновяващо четиво. Увери се сам.

Ивинела, кога и как разбра, че писането е твоето призвание?

Мисля, интуитивно винаги съм знаела, че да пиша е заниманието, което по най-добър и пълноценен начин ме вдъхновява, мобилизира и удовлетворява. Разбрах го обаче категорично, когато започнах да пиша първия си роман  - “Животът може да е чудо”. Че сме намерили житейското си призвание се познава лесно, трудното е да разпознаем точно дейността, в която способностите ни се осъществяват най-добре, а после да се доверим на избора си, като преодолеем страховете, свързани със социумните модели за житейска реализация.

Преживяването едновременно на страхопочитание и радост от дейността ни, усещането, че изразяваме себе си най-пълно, че това, което сме, се слива с онова, което правим, че не просто вършим някаква работа, а осмисляме живота си - това са някои от признаците, че наистина сме открили призванието си. 

Каква е разликата между автор и творец? Може ли всеки да бъде и двете?

Творец, мисля, в известен смисъл може да бъде всеки и във всяка дейност от ежедневието си, стига да развие усетливост как да създава нови взаимовръзки - творчески компилации между познати неща. За този тип творчество човек черпи вдъхновение отвътре, от собствените си идеи, познания и въображение. Авторът също е творец, но на друго ниво - той създава ново съдържание върху празен лист и разчита вдъхновението за това, или “музата”, както казваме, да го посети по-скоро отвън. Това усещане е много реално и веднъж преживял го, всеки автор разпознава безпогрешно кога в творчеството му има подобна намеса и кога - не. Мисля, читателите също разпознават това.

Творците-автори в нашия свят традиционно се възприемат като хора странни, емоционално лабилни. И как да не бъдат? Ролята на “гения” е огромно бреме. Очакванията съсипват. Авторът чака “гения”, публиката чака автора, чиято “гениалност” смята за присъща и константна. Но тя не е. “Геният” идва и си отива. Но аз мисля, че в по-малка или по-голяма степен всеки човек има шанс да бъде творец-съавтор. Всички се раждаме с някакви заложби и ни вдъхновяват определени неща. Ако упорстваме в тяхното развитие, може би в някакъв момент “геният” ще ни подкрепи.

Като в онази притча от книгата ми “Гатанки от небето” - за момиченцето, което много искало да стане пианист, но знаело само “Котешкият марш”. Никога не му омръзвало да го повтаря отново и отново. Накрая родителите му решили да го запишат на уроци при един велик маестро, а детето, като видяло прекрасния му роял, се втурнало към него и с присъщата си страст заудряло досадната мелодия по клавишите.

Засрамени, родителите се приближили до дъщеря си и ѝ казали да престане, но в този момент влязъл маестрото и за тяхна изненада - окуражил го да продължи. Той седнал до момиченцето и се заслушал в свиренето му. След малко самият той започнал да свири заедно с него, прибавяйки акорди, украшения и различни музикални мотиви към баналната мелодия. И тя се превърнала в прекрасна музикална пиеса…

През какви етапи минава една книга, преди да се появи на бял свят и кое е най-трудното при създаването ѝ?

Мога да кажа как е при мен. Първо се появява идеята, която, ако и да наричам “моя”, по-скоро прилича на прозрение. При всички случаи, усещам дали идеята е “вярна” по особеното вълнение, което чувствам, когато мисля за нея. Понякога имам готовност веднага да я развия, но в други случаи ми трябва време, за да узрея за нея. Случвало ми се е този период да е истинско предизвикателство за търпението ми, но е много важно да се почувствам “готова”. Това усещане също е интуитивно.

Например, идея за книга като “Бабо, разкажи ми спомен” имам още от времето, когато само мечтаех да пиша. Искаше ми се да разкажа спомените на моята баба, но някак усещах, че не са само историите онова, което ме вълнува. Трябваше да “порасна” за тази книга, да бъда в състояние да я осмисля като послание, което да е нужно и полезно за тези, които ще я четат. В резултат, книгата има малко общо с разказите на баба, които, като конкретни истории, са важни най-вече лично за мен. Но, мисля, успях да извлека от тях онова съдържание, което да има смисъл, да е важно и полезно за повече хора.

Преди да напиша книга, също така, доста се подготвям “технически”, така да се каже - събирам информация, осмислям, анализирам. Разбира се, този процес продължава и при самото писане. А най-трудно е първото изречение.

Според неотдавнашна класация, след Блага Димитрова ти си най-четената авторка сред жените писателки у нас. Как се печелят любовта и доверието на читателите?

Как аз преживявам книгата, докато пиша, е най-верният ми ориентир за това как ще я възприемат читателите ми. Ако ме вдъхновява писането и ако посланието на книгата е важно, нужно и полезно за мен самата, има голяма вероятност то да бъде такова и за други хора.

Какви послания търсят читателите?

Мисля, че читателите все повече се нуждаят от послания, които да им служат като ориентири и опори. Доста лесно стана човек да изгуби себе си и посоката на живота си в този бълващ какви ли не странни внушения свят. Сякаш мисията на писателите тотално се променя - от това да разширяват кръгозора, в това да го стесняват. Границите, които човек някога така напираше да премахне, днес се оказват защитни прегради.

Какви съвети би дала на хората, които искат да се пробват на писателското поприще?

Първо, да проверят къде е писателският им “гений” - вътре или вън. Ако е вътре - да го изгонят. Второ - да се стремят да вдъхновяват, а не да поучават. Трето - да имат куража да останат по “гола душа” пред читателите си.

Много важно е да развиват езика си, защото българският език е нашият красив и свещен роден език, а книгите на българските писатели трябва да звучат красиво и да обогатяват читателите не само с посланията си, но и с думите, с които са поднесени тези послания.

И свършвам с това - да се водят по вътрешното си усещане, но задължително да намерят някого, който ги обича, но ще им каже честно какво мисли, дори да не е приятно. Това е важен коректив, ако се научат да го ползват правилно.

Какво ново да очакваме от перото на Ивинела Самуилова? 

Оставам на българска тема и нямам търпение да представя на читателите си сборника “Пътеписи за душата на България”. Историите в тази книга са естественото, макар и различно по форма, продължение на “Бабо, разкажи ми спомен”, но за разлика от романа, дават възможност всеки читател реално да се докосне и да съпреживее богатствата на българската земя и душа. Книгата ще излезе в първите месеци от новата година, със знака на ИК “Хермес”.