Успелите споделят

Рядко правим интервюта със семейства, но днес ще те срещнем с една чудесна двойка, която отглежда три деца във Варна и всеки от тях се развива успешно в различно поприще. Иво Илиев е почти на 36 - баща, маркетолог, блогър, като "всяко нещо взема своя приоритет в различен момент от ежедневието", казва с усмивка. Определя се като вдъхновен и влюбен човек.

Половинката му - Полина Коцева, е специалист "Връзки с обществеността", изследовател и практик в сферата на развитието на емоционална интелигентност при деца. Казва, че е щастлива жена, обичана и обичаща и разбира се, че е "...майка на дракони". 

Вие сте пример за семейство, в което и двамата жънете успехи в различни области. Каква е тайната да си щастлив вкъщи?

Полина: Често са ми казвали, че съм много смотана, защото продължавам да вярвам в нещо, което хората смятат за клише или за „научна фантастика“: заедно-то. Аз лично се гордея с този си поглед над живота и се надявам никога да не се обезсърча дотолкова, че да го загубя.

За мен нито един успех не си струва, ако е на цената на това вкъщи да си нещастен и хората, които обичаш - да се чувстват изоставени. Няма успех, който да може да компенсира загубената връзка с хората, на които държиш. Респективно смятам, че най-големите и значими успехи за всеки се случват, когато се чувстваш подкрепен, обичан, споделен. Това не са непосилни неща – нормални са.

Да обсъдиш с любимия си човек плановете си, да ги премислите, осмислите и да намерите начин заедно да ги осъществите. Защото, когато сте семейство – всичко е заедно. Всеки за себе си, сам в начинанията си – не е семейство. Тръгнеш ли с нагласата в един Дом да градиш сам – все ще се руши, гръмко, зрелищно и... неочаквано, болезнено. Тъжното за мен в случая е, че много хора смятат взаимността за твърде голяма саможертва – като че ли не могат да избягат от саможивостта си и желанието си да се доказват. На себе си основно. Изкушаващо е да си помислиш – „Ако сега бях сам, щях да съм направил всичко това много бързо, нямаше да се налага това... щях да съм на друго място...“ и пр.

В това изкушение често се пропуска моментът, че „ДА, може би щях... но понеже съм силен, отдаден, загрижен и не съм безотговорен, мога да действам в екип с другите. Моят екип“. Силните хора могат да правят избори не само за себе си, а такива, които да са най-добри за хората, които обичат, и не се страхуват да поемат отговорност за това. Това, само по себе си, е един от най-големите успехи, които могат да ти се случат в живота. Не че искам да се подмазвам, но Иво е човекът, който ми показа как такъв успех може да се постигне. Той ме научи и ми показа какво означава семейство не само на хартия, а наистина, и то в тежък период от живота ми, в който бях почти спряла да вярвам, че това съществува. 

Иво: Убеден съм, че никой не е богат, ако не държи на семейството и то на него. Ако едно от двете условия липсва – нещата не могат да се получават, обедняваш по много начини. Всички членове на семейството могат да изберат дали да бъдат заедно, или не.

Чувал съм например, че често работодателите предпочитат хора, които нямат свои деца и семейство, тъй като са по-свободни от семейни ангажименти. Според мен отношението към семейството показва до голяма степен как един човек умее да поема отговорност, да има адаптивност, толерантност, да е екипен играч. Освен това смисълът, че семейството е пречка в кариерата, начина ни на живот и пр. са верни само ако имаме такива нагласи или живеем с хора с такива нагласи – че семейството ще ни пречи, вместо да ни е подкрепа. И това е изборът, който правим – дали да изберем себе си, или да изберем всички заедно. Ако не можем да мислим и работим всички за това „заедно“ в семейството – нямаме семейство! И както Поли и други специалисти от нейния бранш са доказали – това е в резултат на слабите социално-емоционални умения, които имаме.

И двамата имате да споделите по една добра новина в своята сфера. Разкажете ни повече.

Иво: През изминалата седмица всеки от нас получи по една страхотна новина, свързана с международно признание. При мен – агенцията ни, Interactive Age, стана една от едва 67 агенции в света, одобрена от Facebook за техен партньор-консултант.

Полина: Получих покана за интервю-уебинар от най-голямата и най-стара организация в света за развитие на Емоционална интелигентност – Six Seconds. Подобно признание не си бях представяла и в най-смелите си мечти – редом до имена като Daniel Goleman да стои и моето, и това на FUNтазия. Причина за поканата е дейността ни по развитието на емоционалната интелигентност и социалните умения на българските деца, която е впечатлила тези световни умове, и те проявиха интерес да разкажем за нея на света. От своя страна ги поканих в предстоящата национална конференция за социално и емоционално изучаване и те с радост откликнаха.

На 02.09.2019 г. от 16 ч. българско време ще проведем уебинара интервю. Събитието е със свободна регистрация тук.

Поли, разкажи ни повече за важността на твоя успех. Как би го съпоставила със спортен успех? 

Полина: Силно се надявам постигнатото да не е крайна точка и усилията ни изобщо не спират дотук. В момента работим над приказки за развитие на емоционална интелигентност, които вече срещат голям интерес в чужбина – предстои да ги издадем на английски и на български език. Учебните материали, които създадохме, скоро ще са достъпни и за чужбина. Вече сме споделили десетки авторски материали, полезни игри и упражнения, методически указания, песни и видео-уроци на български.

На интервю-уебинара ще споделя за партньорството ни с ООН в събитията за деца и родители, „Сбирки на FUNтазьорите“; заедно с тези сбирки есента ще организираме за втора година в България най-масовото образователно събитие за социално-емоционално развитие – POP-UP Festival, благодарение на Six Seconds.

Отново есента, след конференцията, ще включим България в кампанията за превенция на агресия в училище. Защото за агресия у нас се говори постфактум, а международният опит търси превантивни мерки. За тази кампания получихме лиценз от Международния комитет на децата, което е още едно голямо признание.

Щастлива съм, че с общи усилия създадохме и развиваме общност от хора, които професионално и отговорно се включват в образованието, отглеждането и възпитанието на българските деца. Често – въпреки системата. Знаем колко трудно и непосилно изглежда да вярваш в нещо и да си сам в него. Десетки години научни доказателства и опит в чужбина доказват колко здравословно и важно е развитието на социално-емоционални умения от ранна детска възраст. У нас имаме да наваксваме и вече го правим заедно в цялата страна. Невероятно щастлива съм, че го постигнахме през последните 2 години. Събитията, които заедно със стотици учители и родители провеждаме, са с цел да подкрепят онези, които освен експертизата, опита и познанията си – влагат голямото си сърце и душа в работата с децата.

Ако трябва да сравня постиженията ни със спортен успех – бих казала, че това са първите километри от един много дълъг маратон. Маратон, в който победители са всички и успехите са общи. Маратон, в който се движим рамо до рамо и най-голямото предизвикателство е да можем да се видим един друг и да знаем, че зависим един от друг. Влязохме си в пистата. Добре сте дошли на нея.

Иво, а твоето постижение как се измерва?

Иво: Екипът ни трябваше да мине през обучения, изпити, сертифициране, онлайн събеседвания и проучване на профила на компанията, за да бъдем одобрени – дълга и сложна процедура, която успешно завършихме. Накратко, Facebook избират партньори от света относно т.нар. performance маркетинг в техните рекламни платформи. Избраха нас, което е признание, че имаме компетенциите професионално да работим по рекламите на компании от света, интегрирайки технологиите за маркетинг и реклама на Facebook.

Как си помагате в трудните моменти и как намирате вдъхновение един от друг?

Иво: Може би ще е добре да споделя накратко ежедневието си. Имаме 3 деца, куче и 2 костенурки. Ален е на година и половина, а батковците, Борис и Крум, са на 7 години.

През цялото време има поне едно дете с нас през целия ден. Имаме общо 4 действащи фирми, които упражняват международна дейност и са част от международни проекти. В архива на телефона ми има поне 20 разговора всеки работен ден, в електронната поща ежедневно над 30 e-mail кореспонденции конкретно към мен. При Поли не е по-различно.

Много рядко тези деца са със своите баби и дядовци, макар половината от тях да са на две пресечки от вкъщи и на половин работен ден.

Сутрин ставаме, приготвяме закуската на батковците, отделно правим и на бебето, разхождаме кучето и ако има време тренираме 10 - 15 минути с него. После с Поли пием кафе и обсъждаме плана за деня по часове. Даваме задачите и домашните на батковците. Имаме общ офис с помещение за децата. Ако не сме в него, сме у дома, където имаме кътче за работа и детска стая за децата. Бебето е край нас, защото е доста палав и прави всякакви бели (усмихва се). Към 11:30 - 12:30 приготвяме обяд за нас с батковците и храним бебето.

През повечето дни опитваме да си правим обедна почивка с тях, която е изключително приятна за всички. Тя е между 12:30 - 13:30ч., след което бебето спи, а ние работим. Късния следобед си правим разходка или някакви общи активности. Обичаме да караме ролери и тротинетки, когато времето позволява. Правим си вечеря, хапваме, къпем всички деца, разхождаме кучето, слагаме ги да спят. Единият от нас разказва история и си говори с големите за изминалия ден, другият приспива бебето. След това оставаме насаме на по чаша вино.

Накратко – опитваме да си подредим живота като за цялото ни семейство, не като за всеки от нас поотделно.

Полина: Иво е описал дословно как минава един наш ден. Искам само да допълня, че в тези различни и толкова наситени с ВСИЧКО части от деня ни... емоциите ни връхлитат стихийно. Давам си сметка, че ако нямахме нужния опит за справяне с тях – такова ежедневие би било непосилно. Истината е, че когато го разказваме на приятели, смятам, че никой от тях не ни вярва как в действителност преминава един наш ден, защото за повечето звучи като хиперболизация на свръхсуперсили. Нищо общо. Освен любов и доверие – това е в основата на трудните ни моменти, на прекрасните ни моменти, на успешните ни моменти, на вдъхновенията ни. Съжалявам, ако разочаровам някого – без него наистина не се получава.

Как виждате развитието на своите области на работа в България за в бъдеще?

Полина: Силно се надявам темата за емоционалното и социално развитие на децата да не бъде подхващана самоцелно от хора, мотивирани от слава, известност и печалба, вместо желание за помощ и подкрепа на децата и родителите. Надявам се на нея да се гледа достатъчно професионално и отговорно, защото за разлика от много други теми – тази засяга емоционалния свят и социалната среда на децата ни и грешките от безотговорност в нея могат да бъдат с тежки, дори фатални последици.

Надявам се професионалистите, които поемат по този път, да го правят не защото е модерно, но защото си дават ясна сметка както за огромната отговорност, така и за неизбежната необходимост от действия в тази посока. Това е целта ни.

Надявам се още да започнем не само на думи, но и вече на дела да действаме наистина колаборативно по темата. Знам, знам, че много професионалисти обожават тази дума, но често е трудно да се случи на практика. Да работим заедно изисква адекватна политика от институциите, желание от страна на всички, които се грижат за детето, да участват в процеса и сериозно отношение, доверие и респект.

Сбирки на FUNтазьорите, също и POP-UP Festival имат за цел да ни покажат на практика как тази колаборативност наистина се случва. Идеята на тези сбирки е да ни въвлече в поредица активности – деца, психолози, педагози, родители – заедно.

Да сближим повече децата с родителите и учителите. Да направим по-устойчиви тези важни връзки. Затова създаваме и споделяме ресурсите за тези инициативи безплатно. Те са достъпни за всеки професионалист от страната, който има желание да ги проведе, като включи възможно повече родители и деца в тях.

Иво: Българският бизнес трябва да се научи да гледа на нещата възможно по-глобално, както и да има културата да си инвестира парите. Като професионалисти независимо от бранша трябва да съхраняваме и почитаме отговорността, лоялността в отношенията, човещината. Обяснявам на студенти, на бизнесмени, че дори през ръцете ти да са минали хиляди клиенти, хиляди казуси, хиляди проблеми и решения – хиляда и първият може да те изненада с нещо съвсем ново, за което не си подготвен.

И това ти дава смисъл като професионалист. Това ти дава заряд да си обичаш професията и да се откриваш в нея. Притеснявам се, че има арогантни хора, които се набутаха в нашата професия не защото я обичат, а защото имат някаква объркана визия за кратки и лесни печалби.

Опишете ни България, в която мечтаете вашите деца да пораснат щастливи.

Иво: Един народ може да се обясни, когато го погледнем на най-ниското микрониво. Виждал ли си един български вход от жилищен блок? Комшиите са в разногласия и кавги, живеят в дребнавост и надлъгване.

Ужасно мъчно взимат решения да направят нещо заедно за тях самите като общност – например да ремонтират етажната площадка или фасадата. Когато стане проблем – търсят виновни, обвиняват и се карат помежду си. Мрънкат, че имат задължения. Мрънкат, че трябва да плащат. Мрънкат, че другите са допуснали грешка.

Ако някой комшия тръгне да прави ремонт – говорят зад гърба му, завиждат, клюкарстват. Карат се кой да е домоуправител, кой да е касиер. Накрая избират някого не защото са проучили дали става, а просто за да приключи цялото каране и сърдене... и после домоуправител, касиер и пр. са им виновни за всичко. Всеки дава акъл кое как да става, но никой не иска да поеме отговорност да стане домоуправител и да направи нещата, за които говори и обвинява.

По-умните си мълчат, траят си, поздравяват другите и бягат, не участват в общите събрания – пасивни са и като се видят с приятели, обясняват колко са прости комшиите им във входа и как са бойкотирали... защото това явно помага за нещо да се промени?

Кой би се радвал децата му да живеят в такъв вход?

Вижте ни панелките – една вертикална цигания с история.

Сега го прехвърлете това на макрониво и ще си обясните защо държавата ни е такава.

Полина: Мечтая децата ни да живеят в държава, в която нещата, с които се гордеят, са повече от нещата, които ги карат да се срамуват.