"Изгубени под водата": Историите от потопени села, които да помним и разказваме
"Изгубени под водата" е визуален проект, който разказва малкоизвестни истории за български села, потопени и изчезнали поради строежа на язовири в страната в периода от 60-те до средата на 80-те години на XX век. Негови създателки са сестрите Ралица и Стела Каменови. Ралица е завършила филмов и телевизионен монтаж в НАТФИЗ, а Стела - Културология в СУ. В момента двете работят предимно на свободна практика съответно като монтажист и куратор. Част са от екипите на Sofia Graffiti Tour и Co Artist Residency.
В "Изгубени под водата" Ралица и Стела откриват продължение на труда на дядо си Станко Тодоров. Той споделя съдбата на хората, принудени да напуснат дома и земята си, за да се построи на тяхно място язовир. Чрез проекта двете сестри се стремят да насочат вниманието на българската публика към значимостта на колективната памет и запазването на историите, останали от предците ни. Така артистичното изследване, съставено от архивни материали, фотографии, документални кадри и звукова среда, ни напомня за нуждата от корен, който да ни свързва с миналото, за да опознаваме по-добре външния свят и по-уверено да гледаме към бъдещето.
Отляво – тържество в с. Живовци; отдясно – семейството на Стела и Ралица; дядо им Станко е прегърнал баща им; текстът в колажа е взет от статия във в-к „Септемврийско слово“, 1965 г.
Вие сте лично обвързани с част от историите за изселването на български села заради строежа на язовири през годините на социализма. Можете ли да ни разкажете повече за тази обвързаност и начина, по който тя влияе на работата ви по проекта?
“Изгубени под водата” е и лично изследване, тъй като нашият дядо Станко Тодоров и съответно прабаби и прадядовци са родени и живели в село Живовци - едно от двете села, заличени заради строежа на язовир Огоста.
Историята за изселването и това, което е имало в селото, празниците, музиката, обичаите, разказите, свързани с реката, с планината и изворите, но и тези за строежа на язовира - всички те винаги са били част от нашето детство.
Всъщност летните ваканции прекарвахме в Монтана, в къщата на баба Маша и дядо Станко. Всички живеещи на улицата, където се намира къщата им, са изселени семейства от селата Живовци и Калиманица. До един момент смятахме, че това е много типична история - чак впоследствие осъзнахме, че подобно нещо не се среща навсякъде.
Макар и инженер по професия след пенсионирането си дядо ни е прекарал много време в събиране на различни документи и вестници от жителите. Посещавал е архиви в различни градове, разговарял е с местни историци и писатели с цел да се намерят най-подходящите начини да се “увековечи миналото на с. Живовци”, както споменава в записките си.
За съжаление, когато почина, бяхме малки и сега нямаме възможността той да ни разказва и напътства.
Семейството на моста "Бръвта" в с. Живовци
Но в известен смисъл “Изгубени под водата” е вид продължение и на неговия труд, макар и през друг прочит.
Опитваме се да обвържем труда му с подобни истории на хора, чиито детство и младост са някъде под язовирите Искър, Пчелина, Студена, Доспат и др., използвайки новите технологии и социалните медии с информация, достъпна и на английски език.
Как се роди идеята ви да започнете проекта “Изгубени под водата”?
Както споменахме, тази тема винаги е присъствала и сме се връщали към нея по един или друг начин. Обсъждали сме всякакви идеи, свързани с използването и продължението на този труд на дядо ни. Минали сме през идеи за изложба, документален филм, че дори и книга.
И така преди година успяхме да дадем по-ясна структура, която едновременно да обхваща всички подобни истории в страната, но и да е отворена за всеки, който иска да сподели подобни архиви и спомени от села, които днес са под водата.
За целите на “Изгубени под водата” посещавате държавни архиви и библиотеки, четете книги от този период, преглеждате стари снимки и т.н. Какво чувство поражда тази “среща с изплувалото минало”, както я наричате в една от публикациите си - за вас, за семейството ви, за хората, до които достига проектът?
Колаж; отляво – дядо Станко в река Огоста; отдясно – язовир Огоста днес; текстът в колажа е взет от статия във в-к „Септемврийско слово“, 1965 г.
Работата с архиви и стари снимки винаги ни е била интересна като занимание, но преди сме го правили само в архива на дядо ни. Сега освен романтичната част на архивите осъзнаваме, че има и голям административен аспект, за който не сме предполагали.
Но интересното в такъв тип проучвания е, че винаги излизат нови наративи, които дават възможност да разгледаме ситуацията от друга гледна точка. Всичко това ни държи в постоянно желание да разберем повече.
Доколкото ми е известно, наскоро сте посетили местата, за които става въпрос в проекта - селата Живовци и Калиманица. Можете ли да разкажете накратко за впечатленията си от това посещение? Как то допълни опита, който вече имахте от изследователската си дейност по темата?
Посетихме това, което е останало от тези две села. В Живовци това е само църквата, а в Калиманица освен църква има един вековен дъб, където е бил площадът на селото, както и паметник на загиналите в Септемврийското въстание. Вече всичко е завзето от природата, няма и помен, че някога е имало селища на тези места. Човек, който не знае историята, ще се чуди какво правят тези църкви по средата на нищото.
Това посещение още веднъж ни напомни, че тези истории трябва да се пазят и разказват, защото там, където е имало живот допреди 50 години, сега е останала само една шепа хора, които помнят и разказват.
Колаж, църквата на с. Калиманица, юли 2021 г.
Занимавате се с наистина тежки житейски истории и съдби на жителите на десетки села, които са принудени да разрушат къщите си и да изоставят земята, която обработват. Какво е най-ценното, на което ви учат техните разкази? Каква роля играе колективната памет в съвременното ни общество и как съхраняването ѝ ни помага да вървим напред в развитието си?
Разказите, които чуваме, макар да са тежки на моменти, с носталгия към миналото и към спомените за различни места в тези села, ни показват тоталитарната същност на режима в Народна република България и един друг аспект на живота преди 1989 г. Чрез административната принуда хората са задължени да разрушават къщите си, да напускат земята си. Необходимо е и да си напомним, че подобни случаи има и в днешно време поради строежа на пътища, макар и не в същия мащаб.
Колективната памет е сложен социален процес, чрез който дадена група изгражда и възпроизвежда връзката си с миналото. В тази връзка колективната памет е и ключов момент в изграждането на идентичност на всеки един от нас.
Сега повече от всякога общото минало и реконструирането му в настоящето са силно необходими, за да се почувства всяка група истинска общност. И макар паметта на общността да е колективна, тя все пак се гради на основата на индивидуалната такава.
Колаж, църквата на с. Живовци, юли 2021 г.
Силно вярваме, че е редно да вървим напред, след като първо сме погледнали назад. Или иначе казано, човек е добре да се запознае първо със себе си и своя корен, а след това с външния свят.
Добре е и да си припомняме какво са преживели дедите ни, за да ни напомня през какви перипетии можем да преминем и да продължим, но и за да не бъде тази памет манипулирана в бъдеще.
Чисто изследователската дейност сякаш не е толкова популярна сред младите хора у нас. Какво ви накара да ѝ се посветите и какъв е вашият опит от работата по изследователски проект в България?
Може би влияние оказват освен предразположеността ни към такъв тип дейности, наследена от дядо ни, така и образованието ни. По време на следването си в специалност "Културология" Стела е работила по различни антропологични проучвания, а за Ралица документалните филми тип изследване винаги са представлявали интерес. С всяко посещение на архивите си даваме сметка колко много неразказани истории има, които чакат да бъдат чути.
Мотивация и предизвикателство за нас е да представим един такъв исторически контекст чрез нелинеарен наратив, който има образователен характер, но и силно застъпена визуална част.
Драгата към рудник “Огоста” - съоръжението, което дълбае дъното на бъдещия язовир и вади пясък за добив на злато. На снимката се вижда процесът отблизо.
Новото като подход в случая на “Изгубени под водата” е и творческият момент. Защото освен изследователския процес и подбирането на конкретни истории голяма част от работата ни включва създаването на колажи, които визуално да представят “откритията”. Колажите са микс медия творби по своята същност, защото използваме аналогов и дигитален подход за създаването им.
Коя е историята, която ви е направила най-голямо впечатление в изследването ви досега и е успяла да остави у вас наистина трайна следа?
Всички истории са интересни и заслужават да бъдат разказани. Но може би това, за което в последно време не спираме да мислим, е свързано със записките на дядо ни Станко, които препрочитахме наскоро. Открихме, че още през 1975 г. дядо ни е създал план за това как би могла да се съхрани паметта за Живовци. Сред предложенията му, освен събирането на материали и написването историята на селото, има и създаване на музей с различни експозиции, представящи живота, занаятите и традициите, както и записи на магнитна лента и грамофонна плоча на музикални и певчески изпълнения от района.
Колаж; отляво – къщата на семейството на Стела и Ралица в с. Живовци; отдясно – техни роднини, които разрушават къщата си в с. Живовци, за да вземат материалите и да ги използват, за да си построят нова на друго място; текстът в колажа е взет от статия във в-к „Септемврийско слово“, 1965 г.
Какъв е отзвукът от “Изгубени под водата” до този момент?
Засега отзвукът от “Изгубени под водата” е положителен. Научаваме, че има много хора, които имат сходни истории в семейството си, което още повече ни амбицира да споделим тази малко известна част от миналото на страната.
Получаваме запитвания кога ще разкажем и за останалите язовири, кога ще направим Фейсбук страница, уеб страница на проекта и т.н.
Наскоро бяхме интервюирани и за едно английско списание, така че, изглежда, темата е интересна и за чужденци.
А какво да очакваме от проекта занапред?
Ще продължим да разкриваме под кои други язовири са потопени села, както и какво можем да научим за тези места. Какво има в архивите за тях, но и какво може да се открие в литературното творчество.
Искаме да поканим повече хора да споделят подобни истории. Всеки може да се включи в проекта, като ни пише на podvodata@gmail.com или като използва хаштаг #podvodata в платформата Инстаграм.
В бъдеще бихме искали да развием проекта и извън онлайн пространството, но засега можете да ни следите ТУК.
Проектът е подкрепен от програма “Творчески инициативи” на Национален фонд “Култура”.
