Връзката и взаимодействието между теория и практика са жизнено важни, за да бъде съвременната ни култура пълнокръвна, помнеща с разбиране миналото и способна да сътворява бъдеще. Д-р Моника Вакарелова е сред малцината хора, владеещи до съвършенство стихията да създават цялост от тези две половини постоянно и неусетно.
От 2017 г. тя е Главен координатор на Културния център на Софийския университет, където се грижи за планирането и провеждането на многобройните събития в ежемесечната програмата на това специално измерение в студентския живот на най-големия университет в страната. Паралелно защитава дисертация и става доктор по културна история на съвременността. Води семинари в курсовете „История на съвременната европейска култура“ и „Магистърско ателие: Изкуствата и сравнителната културна история на съвременността“ в специалност „Културология“, а също така вече 5 години е отговорен редактор на академичното електронно списание за изкуства и култура „Пирон“.
И сред всички тези ангажименти, намира време да пише и критически текстове за филми, книги и други произведения на изкуството за различни медии. Авторският ù почерк, който неизбежно прозира зад всичко, до което се докосне, е прецизността и способността да вижда по-надълбоко и по-нашироко.
Къде минава личната ти граница между нещата, които правиш, защото някой просто трябва да ги свърши, и онези, които правиш, защо просто не можеш да не ги?
Двете са различни и между тях има граница, но е въпрос на личен комфорт да мисля за нея по-скоро като за съединителна, а не като за разделителна линия. Предполагам, че общото между различните неща, с които се занимавам, е един вид постоянна смяна на фокуса – от някаква по-обща картина или концепция към конкретните изграждащи я елементи – и обратно. Тази смяна е важна за мен, усещането ми е, че по някакъв начин ме тренира – и тъкмо това ме кара да възприемам като необходими и полезни множеството технически задачи, които иначе вероятно всеки може да свърши.
Когато например участвам в организацията на културни или академични събития, работата ми е свързана с това да съобразявам и мислено да се движа между общия идеен замисъл и техническите и организационни детайли, необходими за осъществяването му.
Това движение се повтаря, макар и по различен начин, и в работата ми като редактор – от избистрянето на тематичната рамка на броевете на списанието до правилно поставените кавички или цитирания вътре в текстовете. И една вече съвсем абстрактна аналогия – в семинарите, които водя, се изисква непрестанно лавиране между широкия контекст, свързан с даден културен проблем или историческа ситуация, и добре подбрания конкретен пример, с който да се работи.
Коя e твоята дефиниция за култира?
Вероятно е сред най-широките – това е структурата на нашето отношение към света.
А как съотнасяш изкуствата към културата? Кое е яйцето и кое кокошката?
Както отделната картина към общото визуално поле или частния случай към контекста. Всяко произведение на изкуството е предопределено от културата, в която е създадено, то е резултат от конкретна културна ситуация. Но заедно с това то участва в начина, по който възприемаме тази ситуация и следователно не е просто неин продукт – то има потенциала да разширява границите ѝ и дори да променя нейния курс.
Живеем във време, в което често чуваме като основно изискване към висшето образование да дава на студентите бързо конвертируеми умения на пазара на труда. Пропускаме ли нещо с тази норма?
Това е необходимо и важно, но висшето образование трябва да дава много повече. Университетът предоставя уникална възможност, която повечето хора не получават след това – да се потопиш в областта, към която имаш интерес и която си избрал за себе си, и да имаш лукса това да е единственото, което се очаква от теб на този етап. Тази ситуация в повечето случаи има изключително формиращо влияние, което далеч надскача конкретните знания по специалността – тя има повече функцията на калибриране на личностния и професионален компас, свързана е с изграждането на цялостна колегиална етика и усещане за общност.
Каква е личната ти формула за свързване на теорията с практиката?
Не съм се замислила – изглежда, че няма конкретна формула. Поне в моята специалност – а ми се струва, че това важи и за хуманитаристиката изобщо – двете винаги са били ръка за ръка; така е и в личен план. Теорията е обяснителна схема, практиката е тъканта, която я изгражда.
Културният център на СУ съществува от 2009 г. Кои са най-големите му постижения до момента, според теб?
За нас е особено важен фокусът върху интерпретацията на културата, затова и се стремим да създадем и развием среда, в която аналитичните коментари и критическото осмисляне са също толкова важни, колкото и самите културни събития и продукти. Това ми се струва доста важно, защото в момента предлагането на културни събития в София е огромно, но за сметка на това рефлексията върху тях е изключително ограничена – това е вярно включително за професионалните критически материали под формата на оперативна критика. Не можем да решим този сложен проблем, но правим всичко възможно да развиваме онези умения, които позволяват културата да бъде разбирана и преживявана по един задълбочен и в крайна сметка – даващ смисъл начин.
А как и накъде още си мечтаеш да се развие?
В момента ние сме „център“ само във виртуалния смисъл на думата, не и в буквалния – не разполагаме със собствено пространство за събитията, които организираме, което води до множество ограничения и трудности. Убедена съм, че наличието на такова пространство би променило значително резултатите от нашата работа – то би оказало положително влияние и върху видимостта на дейността ни, и върху изграждането на по-устойчива публика, привличането на повече външни партньорства и т.н. Това е доста конкретна мечта, надявам се да се сбъдне.
Като звено на най-големия университет в България, ролята на Културния център е от една страна да обогатява живота на студентите от всички специалности с глътки качествено културно съдържание, а също така да им дава пространство за среща с преподавателите им от друг ъгъл. В този смисъл, как подбирате събитията, зад които заставате и организирате?
Програмата ни е доста разнообразна, а начинът на изготвянето ѝ е хибриден – концепцията на част от събитията (обикновено тези, които са включени в някаква тематична серия) е създадена от екипа на Културния център, а останалите се осъществяват в партньорство с други лица или организации, които са се обърнали към нас, или към които ние сме се обърнали със специална покана.
По отношение на втората група: два пъти годишно обявяваме отворена покана, насочена както към академичната общност, така и към всички културни оператори – да кандидатстват с проект за осъществяване на разнообразни събития в областта на изкуствата и науката, които да се реализират в университетските пространства – семинари, дискусии и кръгли маси, представяния на художествена и научна литература, четения, прожекции, концерти, сценични проекти и т.н.
С помощта на културния съвет към Центъра, който включва преподаватели от различни факултети, избираме кои предложения и при какви условия да включим в програмата си, след което следват поредица от срещи с одобрените кандидати – вече наши партньори – в които уточняваме, а понякога дори и заедно изцяло променяме формата на събитията.
Културният център издава и електронно списание за култура и изкуства „Пирон“, на което ти си отговорен редактор. Кои са въображаемите му читатели?
Хуманитаристи и артисти с широк профил и подчертано интердисциплинарни интереси. Броевете са тематични, но идеята е една тема да се погледне от различни полета – научни и художествени – всяко от които полага проблема в собствената си изследователска среда и се отнася към него с различно разбиране и различен инструментариум. От моя гледна точка междинните полета, в които се срещат, а понякога и сблъскват, тези разбирания, са може би най-ценното в „Пирон“.
A кои са броевете на „Пирон“, от които ти самата научи най-много?
Аз се присъединих към екипа на списанието, когато се подготвяше неговото 11-о издание – първоначално като водещ на броя „Изкуства и памет“ – тема, която е свързана и с изследователската ми работа, а впоследствие и като отговорен редактор на всички следващи броеве. Така че ясно си спомням вълнението от целия процес по работата върху броевете „Нечовешкото“ и „100 години от „Преображението“ – първите, по които работих като редактор, както и интересните разговори, които съпътстваха този процес.
Но истината е, че научавам страшно много от всеки брой – за което съм задължена на всички автори, редактори и преводачи. Едно от най-любопитните неща е как в хода на работата между различните статии в даден брой се появяват неочаквани свързващи нишки. Когато ги групираме, организирайки съдържанието по определен начин, текстовете започват да говорят помежду си и често на преден план излизат връзки, които е възможно въобще да не са били предвидени от самите автори.
Твоята докторска дисертация е посветена на визуалната репрезентация на Холокоста. В тази връзка как се „помнят“ големите събития в историята? И какво е „следпаметта“?
Помнят се по множество различни начини – особено от 70-те и 80-те години насам борбите за памет се развихрят в невъобразими мащаби. Намирам за наистина интригуващо как дебатите около паметта за големи събития показват, че е възможно да се срещнат аргументи от различен порядък – историографски, философски, социално-политически, публични, художествени – и има опит за „превод“ между тях.
Полемиките около Холокоста са пример за това как изкуството може да бъде равноправен участник във формирането на паметта; как различни философи и историци се заемат съвсем сериозно да отговарят – забележете – на визуалните аргументи, с които определени художествени произведения са се намесили в техния теоретичен спор.
Този процес започва да става особено отчетлив през 80-те години и донякъде е свързан с това, което американската изследователка Мериан Хърш нарича „следпамет“ (postmemory) и съответно „изкуство на следпаметта“. Понятието е развито, за да опише силното и формиращо въздействие, което темата за Холокоста – така, както тя се разиграва в публичното пространство – има върху поколението, следващо това на преките участници.
Това поколение няма директен опит и собствена памет за историческото събитие, но наследява травмата за него по един опосреден през образи и разкази начин – именно това Хърш нарича „следпамет“. Когато поколението на следпаметта на свой ред започва да създава художествени произведения – отговори на този наследен травматичен опит – то много ясно си дава сметка за това, че културната памет се произвежда чрез образи, обекти, репрезентации – и се стреми директно да се вреже в потока на тези съществуващите репрезентации. Разбира се, почти винаги, за да ги постави под въпрос.
Как ти се струва, че се изменя тази връзка днес в епохата на социалните мрежи?
Едно от сигурните неща, което е свързано и със „свиването на света“, за което социалните мрежи имат значение, е, че паметта за големите събития в историята се глобализира, тя вече не принадлежи само на преките участници или очевидци в тези събития. Което от своя страна означава, че подобни събития често се превръщат в политико-културни символи и като такива – се смята, че те трябва да бъдат гледани и помнени по определен начин.
Така че, от една страна, има демократизация – все повече гласове участват и могат да оказват влияние върху процесите на формиране на публичната памет; от друга страна, това е доста съмнителна демократизация, тъй като превръщането на дадено събитие в символ и образец често означава да го лишим от спецификите му и да започнем да се отнасяме към него по предварително кодиран начин.
А как се отнасяш към подобна хипотеза, но от научна гледна точка – ще намалява ли нуждата от хуманитаристика в бъдеще за сметка на интелигентните технологии?
Не бих казала. Интелигентните технологии работят с алгоритми, те са от страната на математическата изчислимост и точните науки. Всичко останало – осмислянето, контекстуализирането, употребите, управлението и т.н., засягащо тези технологии, вече излиза извън собственото им поле и е работа на други области от човешкия опит.
Тук идва ред на политиката и икономиката, но тук идва също и хуманитаристиката, чиято роля е двойна: да прилага в движение критическо осмисляне на протичащите процеси, но и да гарантира една по-широка перспектива, като разширява настоящето и придава историчност на времето (нещо, което не е проблем на точните науки). Очевидно и двете ще продължат да са ни нужни.
Самата ти с какви видове изкуство предпочиташ да се срещаш като публика и как общуваш с тях?
Най-вече с кино и литература. Предпочитам да не съм подготвена за нещата, които гледам или чета. Така ми се струва и по-честно, и по-вълнуващо. Когато обаче нещо ме впечатли, започвам да чета и мисля за него – просто се закотвям там, докато не успея да разбера и формулирам какво точно е то и как „работи“.
Защо са ни нужни изкуства – на „нас“ като индивиди и на „нас“ като общество?
Защото имат потенциала да разширяват действителността като ни карат да си представяме алтернативни сценарии.
Сега отговори на горния въпрос, но ако питащият е на 8 години.
Изкуството е интересно, защото може да ни накара да си представим неща, които не са наистина възможни – помисли си например какво би било, ако първо остаряваме, а после отново ставаме деца. Или ако можем по едно и също време да сме едновременно на две места – на училище, но и на морето. Или ако нещата, които сънуваме, се случват наистина и всяка вечер сънищата продължават там, където са свършили предната нощ. Ето, всичките тези неща ги има в книгите и филмите, в театъра и картините.
Uspelite.bg и Културна фондация А25 стартираме рубриката „Октаново число Култура“ като пресечна точка на представите ни за хора, упорито променящи средата със средствата на културата, правейки по този начин общото ни бъдеще възможно по-добро. В продължение на година всяка трета седмица от месеца ще ви разказваме за личности, за които да подобряват нашия общ контекст не е кауза, благотворителна акция или извънредна проява на емпатия, а просто нормалност, ежедневие и начин на живот.
Те са преводачи, изследователи, мениджъри, журналисти, артисти, но и хора, за които съвременната българска култура не е задължително професия, но със сигурност е любов. Всички тях, рядко или никога, няма да видите в прайм тайма на масовите медии не защото нямат какво да кажат, а защото имат гориво вместо рейтинг във вените. Селекцията на участници в рубриката ще бъде изцяло субективна и поради това още по-лична.
Интервюто се осъществява с подкрепата на Национален фонд "Култура". Негов автор е Кремена Христова.
