Изворът „Живата вода“ край село Боснек и неговите чудодейни сили
Приказки, легенди и предания разказват мита за живата вода. Тази, която предпазва от злото и лекува всички болести. Такава вода тече и от причудлив извор с глава на змей в село Боснек или поне така разказва местният фолклор. Според него „Живата вода” разпознава грешниците. Ако пред извора застане неправеден човек, той пресъхва, но ако e с чиста душа, потича с голяма сила. И понеже във всяка измислица има и капка истина, реших лично да тествам барометъра за грешници.
Пътувам от София посока Перник. Виждам синя табела надпис Боснек. Пътят се извива и се шмугва под магистралата. Растителността се сгъстява. Не след дълго виждам разперените, сухи клони на вековен дъб.
Начупени са в странни форми. Напомнят ми за старчески ръце – жилави, сухи, с хиляди резки от времето. Дървото е тук от преди 600 години. Хралупата му е запушена с няколко греди, които сякаш не позволяват оттам да излезе някоя тайна. Дъбът като стражар стои на входа на селото и мълчаливо следи за всеки посетител. От другата страна на пътя пък се мъдри приветствена табела.
Минавам покрай първите къщи. Някои измазани, други само по тухли. Вече наближава 10:00 ч., но имам усещането, че е много рано сутринта. Селото е още сънено, все едно някой му е издърпал одеялото под носа, а то се свило и не иска да става. Оглеждам се за табели, сочещи посоката на извора, но виждам само такива за пещерата „Духлата”. Достъпът до нея обаче е възможен само с опитен водач и след подходящо обучение.
Наближавам кръстопът, в далечината виждам жълти указателни стрелки за извора, сочещи наляво. Пътеката започва от края на селото. Ширналата се поляна пред мен е пропита с лек хлад. Земята прилича на сладкиш, покрит с пудра захар, която хруска под краката ми. Скреж е полепнал по клоните и кората на дърветата, по върховете на тревите. Неестествено тихо е. Дъхът ми чертае странни форми във въздуха. Всичко е толкова мистично – като пейзаж от детска приказка, чак ми се струва нереално.
Навлизам в гората и студът става все по-осезаем. Той хапе по голите длани. Превръща се в движеща сила, която ми помага да „не се мотая”, а да вървя напред.
Правя първа и единствена почивка. Поемам въздух и събирам слънце. Тъй като е минал само половин час, откакто съм тръгнала, мисля, че целта ми е още далеч. След няколкостотин метра обаче пейзажът се променя. Във вътрешността на гората зимата отстъпва място на есента. Краката ми започват да ровят в килим от оранжеви листа. Прескачам реката, която се разлива от коритото си.
Докато се чудя къде да застана, за да хвана в кадър по-голяма част от гората, чувам звук от течаща вода. Изкачвам се нагоре по пътеката и виждам в профил главата на змея, от която се излива „живата вода”. От зейналата му паст се излива леденостудена струя. Широките му ноздри са покрити със зелен мъх. Приказната букова гора наоколо придава още по-голяма тайнственост. Сега разбирам защо векове наред хората измислят причудливи истории за местността.
Като оставим настрана приказния ореол на извора „Живата вода”, той наистина е природен феномен. Такъв се среща само на още едно място в Европа – във френските Алпи. Зад мистичните обяснения за „режима на водата” стоят научни такива. Изворът е карстов, което значи, че водата се събира в кухина под земята и когато тя се напълни, се излива на повърхността.
Продължавам нагоре покрай реката, която на места образува водоскоци. Листата се вихрят в шеметен танц и се пускат надолу по течението. Драпам по хълмчето, за да изляза отново на пътеката. На отсрещната скала виждам избледняла от времето икона. Не мога да разпозная светеца, но той ми показва местонахождението на извор – няколко метра под него. Някъде бях чела, че това е истинският извор с „жива вода“. Близо до него е и входът на пещерата, от която извира. Преди години водата започнала да пресъхва, затова я свързали с чешмата със змейска глава.
Стигам и до входа на пещерата „Живата вода”. За да вляза в нея, трябва да се приведа. Първите няколко секунди съм в пълен мрак. Осветление няма. След малко очите ми свикват с тъмнината и различават силуета на някакъв камък. Върху него – образът на Света Богородица. Навътре пещерата става по-висока, но и доста кална. Нямам фенерче и не продължавам, защото и без това няма да видя нищо.
На връщане скреж вече няма. Превърнал се е в кал – мокра и лепкава. След извървяването на целия маршрут обратно, обувките ми са натежали с килограм и половина от нея. Потеглям, но вече не с такава радост и нетърпение както сутринта. Знам, че скоро пак ще съм на път, но като че ли част от мен остава по местата, които са ме омагьосали.
