Успелите

Жената, на която искаме да приличаме - д-р Хохвартер

Д-р Анелия Хохвартер е всепризнат офталмолог, достоен за уважение човек и най-вече изключителна българка. Заема се с редица каузи като борбата срещу домашното насилие, доброволчески мисии и дарения. Макар че живее и практикува в Австрия, тя не спира да се бори за промяна у нас, като закупуването на така нужния за страната ни робот, който да помага за прохождането на пациенти с двигателни проблеми.

Щедростта на д-р Хохвартер не спира дотук - цялата печалба от книгата ѝ "Пътуване"  се превръща в дарение за същата инициатива. Заради своите безброй заслуги в хуманитарните дейности и каузата "Локомат за България", тя е номинирана за Будител на годината 2017 в класацията на радио FM+ и е победител в категорията "Будителят на България извън България".

Нека заедно отделим малко време, за да се запознаем с вълнуващия разказ на един Човек, живеещ за хората. Обещавам ви една силна и докосваща история за живот като за три живота, живот - вседаващ, помагащ, вдъхновяващ. 

Ако до всяко добро същество
застане поне още едно,
ех, ще започне такъв живот
че само си викам "Дано".

Помните ли момента, в който избрахте своята професия?

На 6-годишна възраст ми подариха една стъклена инжекция от Полша и чаках с нетърпение да я използвам. Един поляк, който работеше при майка през ремонта на завода, извън кампаниите за преработка на захар, най-накрая беше се сетил за молбата на майка. Бях чакала този подарък една година и Дядо Мраз най-накрая ми я донесе.

Чак през пролетта се случи чудото: Моят втори братовчед и съсед роди идеята да инжектираме кокошките на баща му с ракия, защото били нещо болни, а нямало да търпят компреси. Речено-сторено.Той ги хващаше, а аз ги лекувах. Приспахме ги всичките за 15 минути. Бой не ядох. Не са ме били никога.

Баща ми каза на комшията и негов първи братовчед, да не се ядосва, кокошките ще се събудят, а ако не - че са били готови за фламбе. На мен каза, че е горд с мен, понеже съм се погрижила за тяхното здраве. Този урок по възпитание го осъзнах по-късно, когато имах деца. Винаги съм знаела, че ще стана лекар, но тази случка ми показа, че съм.

42-годишна, майка ми преживя трудова злополука. Избухна една центрофуга за бялата захар в завода и я изхвърли на 20 метра. Получи отлепване на ретината на двете очи и беше оперирана в очна клиника в Плевен.

Тогава нямаше свиждания, но аз като новоизлюпена студентка във втори курс по медицина, облечена в бяла престилка, имах възможността да се промъквам в клиниката. Пациентите, дори с операции на перде, лежаха в клиниката по една седмица с превръзки на двете очи напълно безпомощни дори да посегнат към чашата с вода. Тя трябваше да им бъде подадена. Така, аз започнах да оставам там и да обгрижвам стаята от болни. Сестрите бяха много мили и ми се радваха, че им помагам. Тогава се сблъсках за пръв път със слепотата.

Решението ми да стана офталмолог беше взето много емоционално. Сега знам, че много по-страшна е вътрешната, духовната слепота, но не съжалявам за избора си. Бих го направила отново, но не от емоционални подбуди.

Разкажете на читателите ни за каузата „Локомат за България” и за нуждата от нея.

Локоматизираната терапия е основно звено в рехабилитацията в много старни по света, а в България рехабилитацията като цяло е много слабо развивана. Свързана е с много средства, без възвращаемост, време и постоянство. Но основната причина е възвръщаемостта. Не носи печалба. Но само на пръв поглед. Ако се погледне на нея с визия и в дългосрочен план, да вдигнеш един инвалид от леглото, означава да спестиш средства за неговото обслужване и да го направиш в определен процент пълноценен. Това му дава възможност той да може сам да прави нещо за себе си, а не да чака само на милостиня.

90% от молбите за лечение в чужбина са за рехабилитация. 20 000 пациента чакат за това в България, а само 30-35 на година получават тази възможност. За тях държавата плаща по 30 000 Евро, за да заминат на лечение, без възможност за поддържаща терапия, което означава, че до година – две, пациентите ще загубят всички умения, което са успели да придобият.

По тази логика ние подаряваме годишно на клиники в чужбина по един локомат… И не само това. Локоматизираната терапия осмисля работата на ортопедите, на неврохирурзите, невролозите. Какъв смисъл има от една добре извършена операция, ако няма след това възможност за рехабилитация?

В България има вече уреди за деца до 6-годишна възраст, които са само за частична, а не за цялостна рехабилитация. С тях се постигат много добри резултати, но какво става с тези деца като поотрастнат и техните физически показатели не съответстват на уреда? Те са оставени на произвола на съдбата, те трябва да събират пари чрез дарителски кампании, за да продължат и да запазят поне това, което са придобият като самостоятелност. Не всеки ще проходи чрез локомата, но поне ще има възможност да придобие определена самостоятелност и да се освободи от спазмите на парализата, за да спи спокойно. Искам да сенсибилизирам обществото, показвайки проблемите, за които хората се срамуват дори да говорят.

Да си в инвалидна количка не е срамно. Ние не трябва да обричаме умни, интелигентни и емоционално живи хора на забрава и смърт. Аз съм горда, че познавам такива и съм им много благодарна, че те са моите будители. Те са много по - силни от мен духовно и им благодаря за урока. Това е кампанията “Локомат за България”: една нужда, признание, благодарност и надежда.

Кое е най-голямото Ви постижение в личен план?

Че успявам всяка сутрин, поглеждайки се в огледалото да се усмихна, да си кажа: “Дай най-доброто от себе си, което можеш да дадеш” и да благодаря, че съм се събудила жива.

А в професионален?

Най-голямото ми постижение е, че работя така, че всяка вечер да заспивам с чиста съвест. Често губим битки с болестта, но освен медикамент, може да предпишем и добра дума. Пациента трябва да си тръгне 80% излекуван или доволен, преди да е посегнал към медикамента. Не по-малко постижение за мен е и желанието ми да предам нататък всичко, което съм научила. Дори и нещата, които не се пишат в дебелите книги. Казвам желание, защото възможности - много, но желанието не трябва да стихва докрай.

Какво ви вдъхнови да напишете романа „Пътуване”?

Лекарската ми мисия в Етиопия беше третата ми мисия и най-дългата. За една календарна година живях 5 месеца там, като най-дългият ми престой беше 3 месеца.

Вечерите са много тихи и пусти без електричество и свързаните с него интернет, телефон и телевизия. Започнах да пиша приказки за лека нощ и да ги изпращам на моите приятелки в часовете, когато интернета работеше. Така се родиха много истории.

След прибирането ми в къщи ме пое въртележката на живота, но ми липсваха часовете прекарани пред белия лист с писалка в ръка. Върнах се към моите часове на усамотение след работа и започнах да подреждам приказките в една история. Реших да я отпечата в 100 бройки и да я подаря на моите приятели. Когато тя се хареса на две издателства и едното от тях я издаде, се замислих, на каква кауза мога да я посветя, за да се подпомогне нещо, след като е харесвана и ще носи дори пари. Така се родиха и преводите.

Първично ме подтикна моето възхищение от щастието, което изпитват хората в Африка от живота, въпреки, че е беден, труден и често кратък.

Разбрах, че на всеки му е достатъчно да има легло, в което да не заспива гладен и ден, изпълнен с усмивки и вяра. Ние загубихме вярата си, забързани да придобием това или онова.

Забравихме да благославяме всеки миг, който ние отреден и да му се радваме. Лесно е да се оплакваш и мрънкаш, но още по-лесно е да се радваш на това, което имаш. Защо не го правим? И не съм първата и няма да съм последната, която изпаща това послание. Дано бъде чуто някога. То е във всеки от нас. Нека не го заглушаваме, а да го чуем.

Коя е най-голямата Ви страст, след хуманитарните науки?

Пеенето и фотографията.

Какво означава за Вас „да бъдеш будител” ?

Чест е за мен да съм част от ятото, на номинирани или не, известни или неизвестни будители. Казват, че една птичка пролет не прави, но ние сме ято, и то в различни области. Така и надеждите ще станат реални, когато са обединени. Будителството е философия на живот, а номинацията ми ми показа реално, че не съм сама и ме дари с оптимизъм и енергия да не спирам. Това е и едно потвърждение за необходимостта на каузата.

Има една мисъл: не прави непоискано добро. А ако хората не са им останали сили и вяра дори да си го поискат това добро? А защо няма велики мисли за непоисканото безразличие? Да не би безразличието да е поискано, че го даваме? И тук искам да завърша с един цитат от моята книга: “Защо хората си задават винаги въпроси, а не отговори?”

 

 

Успяхме ли да те вдъхновим?
Подкрепи позитивната журналистика в България…

Ние сме млад екип от момичета и момчета, гладни за обективност в медиите. Работим здраво, за да ви върнем вярата и да ви покажем, че добрите примери са навсякъде около нас. Противопоставяме се на стила и работата на традиционните медии, за да ви покажем положителната страна на монетата.

Обръщаме се към вас с апел за дарение в подкрепа на журналистиката, която правим. Всички постъпления се инвестират в развитието сайта. С тях ние увеличаваме обема и качеството на позитивните новини от България.

Защото сме тук заради нашето общо бъдеще и вярваме, че то ще е добро!

Препоръчани статии

Вяра Стефчева

Разказвачка на истории от 1001 нощ. Нещо като Шехерезада, само че хваща тен по софийските улици.

Оставете коментар

0 коментара