От сърце

Руското училище… така го помня аз. Или само Руското. Както и да го наречете, всички варненци (и не само) ще ви разберат. Винаги, когато тези две, на пръв поглед обикновени, думи пресекат съзнанието ми, странно вълнение започва да се надига в мен. Носталгия? Страхопочитание? Благодарност? Или просто палитра от спомени, която завладява цялото ми същество за броени секунди. Да, това е училището, което ме направи човек. И не много хора могат да заявят нещо подобно. Да, беше трудно и дори на моменти мъчително, но връщайки се назад знам, че нищо не е било напразно. Човек трябва да се връща към корените си, да уважава мястото, от което е тръгнал.

Днес ще ви запозная с един преподавател, който не само ни учеше на история, но и на любов. Нейната усмивка озаряваше цялата стая, а присъствието й се усещаше още от коридорите. Винаги съм знаела, че интересът към предмета се разпалва по-скоро от учителя, отколкото от материята. И това беше нейната стихия. Обичана от поколения ученици, тя все още помни всеки един от нас и се радва на успехите ни. Тази година тя прекрати преподавателската си кариера, но споменът за тази сърцата жена ще остане вечен.

Имах идеята тази публикация да бъде под формата на интервю, но често личностите, които интервюираме са непредвидими. Затова ще ви представя откровената история на един учител, запалил пламъка на знанието и човещината на хиляди ученици:

Родена съм на 30 ноември 1953 г. в град Стара Загора. Тъй като баща ми беше военен до 7 клас живеехме в гр. Казанлък, където той работеше. След 7 клас кандидатствах в Руската езикова гимназия в Стара Загора и бях приета в паралелка с изучаване на английски език. Но аз имах желание да уча френски и на първия учебен ден се разплаках и директорката ни, Елена Лилова, ме премести в желаната от мен паралелка. Бях й много благодарна (впоследствие се оказа, че бях попаднала в класа на невероятната Мими Бойчева). Класната успя да ни превърне в хора, които уважават различните и ни научи да отстояваме мнението си и да преследваме докрай мечтите си!

И нашите учители са били някога зайци! Мария Гетова е второто зайче на първия ред от дясно наляво.

Именно нашият клас беше инициатор на всеки 5 години след завършването на гимназията да се срещаме. Не сме пропуснали нито една среща, а тази година се навършиха 45 г. от дипломирането ни през 1971 г. Успяхме да съберем голяма част от випуска. Събрахме се в нашата гимназия и макар да беше събота, организаторите бяха уредили да ни отворят вратите на любимото ни училище и да си влезем по стаите, макар и вече променени. Емоцията беше неповторима, още повече, че самата гимназия честваше, няколко седмици преди това, 50-тата си годишнина.

След 45 години отново заедно - випуск 71'

След като завърших през 1971 г., кандидатствах във Велико Търново (само там исках) с история и руски език. И тъй като подготовката ми по руски беше много силна, сама се подготвих по история и бях приета още при първото класиране в желаната от мен специалност. След като се дипломирах можех да преподавам руски до 8 клас и история от 5 до 11 клас (тогава се учеше до 11 клас). Тъй като в ІІІ курс се запознах с бъдещия си съпруг аз минах задочно. Тогавашната държавна политика беше всички, които завършват или са задочници да работят по разпределение. Него го разпределиха в Провадия, защото си е от Варна. Тъй като още нямахме официален брак, а аз съм от Стара Загора, ме разпределиха в Пловдивско. С моя приятелка, която е от Пловдив, а беше разпределена в с.Житница, Варненско, се разменихме с разрешение на Инспекторатите в Пловдив и Варна. Така се озовахме в с. Житница, а мъжът ми пътуваше до Провадия всеки ден. По ирония на съдбата започнах като учител по руски език - приятелката ми беше избрала руския като първа специалност, а аз отивах на нейното място.

Мария Гетова на 18 години

През 1979 г. реших да кандидатствам за място във Варна. Наложи се да си сменя местожителството. Тогава без жителство не можеше да се кандидатства за постоянна работа. Съдбата ми се усмихна, защото в Руското училище търсеха историк с руски език! Бях най-щастливият човек. Попаднах в училище и колектив, които не замених 37 години! Предизвикателството беше голямо - да попаднеш в училище, в което децата са амбициозни, учещи, знаещи, а учителят е млад, с 3-4 години стаж (от които 2 г. в майчинство)! Но може би именно защото бях млада, нямах притеснения как ще ме приемат децата. Като добавя към това, че много си обичам работата, успях да се преборя с всички трудности, за което съм благодарна и на някои от по-възрастните, тогава, колеги.

Историята се преподаваше на руски език и бях напълно удовлетворена от това, с което се занимавах. И така премина животът ми от 1979 та до 2016! Хубавото през целия този период са учениците, с които заедно преживявахме нашата и световната история, спорихме, търсейки отговори на различни въпроси. Прекрасно е, когато имаш работа с мислещи хора, а моите ученици са именно такива. Това обогатява учителя и го кара да чете още и още, за да бъде в крак със своите ученици. Затова, когато навлязоха технологиите в нашия живот, сама се научих да работя на компютър и няма да забравя ококорените очички на едни шестокласници, когато разбраха, че и аз мога като тях (смее се). Просто усетих как се издигнах в техните очи и ме приеха като равна.

Ето ни и нас - една микроскопична част от випуск 2011

През 2014 г. Руското училище, което тогава носеше името VІІІ Средно общообразователно училище с преподаване на чужди езици (СОУПЧЕ) „А.С.Пушкин” празнува 40 г. от създаването си. Тогава получих почетен знак на училището и Диплом за „изключителен принос в утвърждаване авторитета на VІІІ СОУПЧЕ „А.С.Пушкин”. За мен обаче не дипломите, удостоверенията и отличията са важни, а любовта, която усещам и виждам в очите на моите пораснали ученици.

И така година след година, стигах до 11-12 клас и ме връщаха в девети (усмихва се). Най-накрая тази година (август 2016) успях да го завърша!

Що се отнася до това, какви са моите възгледи за живота, те са простички: човек трябва да учи и работи това, което му е на сърце, да уважава другите, за да бъде и той уважаван. За мен всяко дете е уникално и не бива да се опитваме да ги уеднаквяваме. Просто учителят трябва да намери пътечката към сърцето на всяко от тях. А децата не можеш да излъжеш, те веднага усещат дали тръгваш към тях с отворено сърце и любов.

Каква съм извън училище? Такава, каквато съм и в училище - усмихната, гледам да се пошегувам, ако видя, че атмосферата се нагнетява. Когато обърнеш нещо на шега, става по-лесно. Не се притеснявам да призная, че нещо не знам, но обещавам да потърся отговор и да помогна на този, който ме е попитал. Мисля, че това съвсем не накърнява авторитета на учителя - даже напротив! Това ми помага да получа повече доверие и уважение от страна на децата.

Понякога, докато преподавам, умишлено насочвам разговора към неща, свързани с отношението ни към образованието, културата и така се стига до изводи, които децата сами правят. Например, когато говорим за Българското възраждане и че е нямало държава, която да се грижи за образованието, как си обясняваме факта, че преди Освобождението сме имали училище в почти всяко населено място и е било въпрос на престиж да се привличат най-добрите даскали? Отговорът е: заможните българи, които са получили образование в чужбина, натрупали са знания и богатство, се завръщат в българско и помагат на своя народ.

За съжаление сега са единици, които го правят. Това кара много от учениците да се замислят и силно се надявам един ден нашите деца да се завърнат и да преобразят България така, че на тях да им е добре тук. Нали знаете, учителят е като сеяча, хвърля семенца в душите на децата - някои ще покълнат, други не, но той се надява....и когато след години ги види успели, със самочувствие на хора, попаднали на мястото си, това е най-голямата награда за него!

Историята е любов, която се предава в семейството. Мама наблягаше на ученето на езиците, а баща ми - на историята. Ще разкажа една случка с настоящия ръководител на Куба, Раул Кастро и моя милост. Бях в V клас, когато на връщане от Шипка, кубинската делегация се спря в Казанлък. Както си му беше редът, няколко деца трябваше да им поднесем цветя. Ние се затичахме и Раул Кастро ме вдигна на ръце и с помощта на преводачка ме попита как се казвам, аз отговорих - Мария. При което той се засмя и каза, че това е кубинско име, а аз разпалено обяснявах, че е българско. След това той ме попита: „Каква искаш да станеш, Мария, като пораснеш?” - И аз без никакво колебание отговорих: „УЧИТЕЛ ПО ИСТОРИЯ И РУСКИ!” С други думи, още в V клас аз си знаех какво искам да правя като порасна. Казвам го това, защото през последните години много често срещам дванадесетокласници, които до последния момент не знаят какво ще кандидатстват!

Трудна ли е учителската професия? Не и ако си я избрал по призвание, а не по задължение! Трудна е за тези, които влизат с досада в часовете и са в училище просто, за да работят нещо.

В учителската стая с колегите си - Татяна Петличкова (вляво) и Миглена Енева (вдясно)

Никога няма да забравя една случка с ученик в шести клас. Детето явно не проявяваше интерес към следосвобожденската ни история и когато го изпитах, трябваше да му поставя двойка. Тогава му казах на него и на класа: „Най-лесно ми е да ви напиша двойките, но за мен е по-важно да ви накарам да учите.“

Разбрахме се, че когато научи пропуснатите уроци и аз задам въпрос, той да вдигне сам ръка. След около две седмици въпросното момче вдигна ръка и отговори на въпросите ми. Знаете ли какво последва? - Целият клас започна да ръкопляска.Успокоих ги и попитах защо реагираха така, а отговорът им беше, че за първи път съученикът им вдига сам ръка и отговаря на въпросите. Оттам нататък момчето винаги взимаше участие и отговаряше на всички въпроси. Ето, това ме прави щастлива!

Да не казвам, че на родителската среща една майка се приближи към мен и през сълзи ми каза: „Г-жо Гетова, какво сте направили със сина ми?” Притесних се, какво ли съм направила? Оказа се, че това е майката на въпросното момче. Та тя ми каза: „Какво сте направили с него… учи само по история!”

Такива моменти са ме правили щастлива и са ме мотивирали да продължавам, защото е имало и трудни моменти в моя професионален път.

Какво виждам в младите? Един учител работи с няколко поколения през годините. Стотици са случаите, когато през моята школа минаваха майките, бащите и техните деца. Как да не си удовлетворен, когато ги виждаш как растат и ти доверяват децата си.

Много често казват, че младите за нищо не стават, че нямат възпитание - далече са от истината! Знаем за сблъсъка на поколенията. И за нас така са говорили, а се оказа, че не е вярно. Мога да говоря за нашите ученици, защото много често дори аз се изненадвам приятно от гражданската позиция, която имат, провеждат благотворителни кампании, участват в различни екологични прояви. Децата са такива, каквито ние ги възпитаме, у дома, в училище. Те живеят в друго време, различно от нашето и ако един учител не разбира това, горко му! Ролята на учителя в този момент е да насочва тяхната енергия, знания и стремежи в правилната посока.

Въпросът, който най-много ме разстройва е „От какво се нуждае българската образователна система?“ За съжаление в периода след 1989 г. всяка нова реформа отдалечаваше учителя от учениците. Учителят днес е затрупан с административна работа, справки, сведения (особено класният ръководител) - а дали някой ги чете? Превърнахме се на писари. Не ни остава време да се усмихнем на децата, да си поговорим, защото трябва да пишем поредната справка! Губи се този контакт, който ти позволява да им помогнеш, да поговориш, да ти се доверят. После се чудим защо са толкова агресивни, груби, нетолерантни. Госпожи и господа в Министерството, не затрупвайте учителя с ненужна бумащина, оставете го да работи с децата! Това ми тежи най-много на душата.

На българските младежи искам да кажа: Вие сте тези, в чиито ръце е съдбата на България! Не забравяйте, че незнаещият човек е лесен за манипулиране, затова учете с усърдие и желание, за да станете знаещи и мислещи хора, които един ден, натрупали опит и знания, ще се върнете тук и ще управлявате вашата Родина!

С обич,
Мария Гетова

Надяваме се, че сме ви върнали назад във времето и сте си спомнили за любимите си преподаватели. Ще се радваме да споделите мислите си и с нас – кой е най-любимият ви преподавател? Можете да ни пишете в полето за коментари под публикацията!