Изкуство

С развитието на техническите знания през XIX и XX век отношението на човека към природата и Земята се променя. В нашия урбанизиран свят Земята често е заровена под бетон и асфалт. През втората половина на XX век в ландшафтното изкуство се появява стремеж към осъществяване на по-близък диалог между хората и природата. Целта на този нов вид творби, съвременни градини и ландшафти, е да съживят биологичната, културната и духовна връзка на човека със Земята, тъй като животът на всички живи същества е тясно свързан с нея.

Земята е източник на живот, тя създава нашата храна и ни дава подслон. Някои проекти акцентират върху традиционната продуктивна връзка между хората и Земята, те ни подсещат за плодородието на почвата и ни правят зрители и участници в цикъла на живота. Други проекти използват самата почва като материал и наблягат на директния контакт с почвата като среща и сътрудничество между човека и Земята. Вън всички тези проекти-градини Земята е превърната в изкуство, а създадените ландшафти са едновременно постмодерни и древно-артистични. Те са противоположност на постиндустриалните терени. Най-често проектите се реализират на изоставени или запустели места, което позволява да се преоткрие древното знание за връзката между пространството, времето и изкуството.

Връзката тяло - земя

Търсенето на идентификация между човешкото тяло и Земята изразява идеята, че нищо и никой не е независим и че всеки предмет във Вселената трябва да се възприема като част от система и във връзка със своето обкръжение. В „Позиция за четене за втора степен изгаряне” Денис Опенхайм например “илюстрира” тази идея, като превръща тялото си в повърхност, която възприема и реагира на слънчевите лъчи и се превръща в рисунка. Той описва преживяването си като „включване в щепсела на слънчевата система“. Неговото послание е, че „Аз-ът“ е дефиниран от обектите и силите, с които е във връзка.

Връзката тяло-земя е изразено както в съдържанието на творбите така и в средствата, които са използвани за направата им. Често директният контакт със Земята е важен техен аспект. Между тялото и земята, освен биологична, има и психологическа връзка. Творбите на Мишел Стюарт „Каменни книги” разказват историята на места и на специфичното обвързване на хората с локациите, на които живеят. Тези книги нямат думи, листовете им са от ръчно направена хартия, върху която са натъркани прах, кал, камъни и други материали от конкретното място. Те отразяват инстинктивната връзка, която съществува между хората и Земята. Те са лични записи на специфични топографии. Целта на тези повърхности е да „уловят духа на мястото” и усещането за геоложко време. Рисунките могат да се наблюдават отблизо като порести повърхности или от разстояние като преливане на нюанси от цветове. Микроскопичният релеф на порьозната повърхност на хартията отразява макрокосмичния ландшафт, от който произлиза.

Стюарт полира повърхностите с ръцете си, като понякога добавя графит. Физическият процес на направата на нейните рисунки е дълъг и уморителен. Тя директно преживява контакта със самата почва. Докато удря или натърква почвата или камъка върху страниците, тя записва и физическите движения и усилия си върху хартията. Усещането за тези книги е като за ценни стари записи от преди хората да намерят или след като са загубили изкуството на писането. Понякога книгите са овързани с връв или декорирани с пера, трева, кост или камък, намерени на мястото, от което е взета почвата и за която книгата „разказва“.

Продуктивността на почвата

В своите “Житни партери”  в една ферма в Североизточна Испания Фернандо Карунчо преплита съвременен ландшафт, минимализъм и древно земеделие с идеята за плодородната функция на Земята. Главната цел на тази градина е да ни направи отново зрители и участници в процеса на произвеждане на храна. Почвата във фермата е била изтощена след векове интензивно обработване и за да реставрира един хилядолетен пейзаж, Карунчо насипва 16000 куб. м плодородна почва.

Идеята за житото като една от най-древните култури, отглеждани от човека, е изразена в красивия и семпъл житен партер т.е. в елегантна, симетрична геометрична композиция. Житото е ефектно съчетано с водата – алеите в партера задънват визуално в кръгло водно огледало. Градината изглежда така сякаш е била там от незапомнени времена. Тя обединява съвременната естетика с древни земеделски методи за напояване и историческия Средиземноморски пейзаж в район, в който се произвеждат жито, маслини и вино още от Античността.

В началото на пролетта светлозеленият житен партер наподобява английска морава. По-изразителни колорит и текстура в градината се появяват през лятото: златните жита, сребристосивите маслинови дървета и тъмнозелените изящни кипариси с техните скулптурни сенки. Маслините и кипарисите са засадени на еднакви разстояния в строги линии и когато слънцето е ниско сенките, които те хвърлят са дълги и “рисуват" ритъма им върху тревните алеи и житните сектори. Освен многопластовия си замисъл, градината е и пространство предразполагащо към медитация и размишления.