От сърце

Не мога да не споделя с теб, уважаеми читателю, преживяването си от тазгодишното благотворително бягане „Светулки рън“, в което те поканихме да се включиш миналата седмица, тъй като то бе много по-различно от миналогодишното. Изправи ме пред други предизвикателства, преподаде ми уроци. За тях ще пиша в следващите редове.

Съвсем ясно си спомням детинския ентусиазъм и нетърпение, сценичната треска, която ме беше обхванала още от сутринта преди дебюта ми в това бягане миналата година. След идеализма обаче в живота идва ред на реализма. Може би това е част от израстването и каляването.

За разлика от миналогодишния първи октомври, когато топлото време създаваше добро настроение, тази година около 30 септември се случи първата категорична есенна поредица от хладни дни, които на мен ми действат вцепеняващо. Докато се пригоди организмът и се примири с неприятните страни на новия сезон, у мен изчезва всякакво вдъхновение – на мен не ми се вървеше дори, откъде да взема енергия за бягането.

Едва не се отказах. Спря ме само това, че вече предварително бях заявила пред доста приятели, че и тази година ще бягам хем за тренировка и придобиване на опит, хем и поради реалната ми съпричастност към каузата на маратона. Така че участието ми беше горе-долу въпрос на чест. Отидох. И още в подготвителните минути преди началото усетих, че това бягане обещава да бъде различно, да ми поднесе неочаквани изненади. Да ме накара да се надбягвам с неволята (да, де – с липсата на воля).

Моят бегачески опит е съвсем скромен – този маратон бе едва четвъртият ми. По традиция за нас, слепите бегачи, организаторите от Софийския планински клуб бяха предвидили доброволци водачи. Тичала съм и с мъже, и с жени и нямах претенции водач или водачка ще ме съпътства в предстоящото изпитание на волята – какъвто ми определят организаторите. Падна ми се водач, но различен от досегашните ми. Беше си довел за компания и подкрепление двама колеги и приятели.

Запознахме се преди старта, обсъдихме на един дъх доста неща, разгряхме и решихме, че ще тичаме заедно и ще бъдем един малък отбор в рамките на големия отбор от множеството участници, които прииждаха, спазвайки противоепидемичните мерки, да се запишат за участие в маратона и да станат светулки в помощ на кучетата водачи и обучителите им. Такава импровизирана отборност не ми се беше случвала досега, това беше първото предизвикателство пред мен.

Предупредих съотборниците си предварително, че не съм никакъв спортист, че нямам нито данни, нито физика, нито спортна воля, че тренирам най-вече бягане след тролей и бягане по стълби към метро, тъй като все пак по душа съм спринтьор. Те се поразвеселиха, но изглежда, не хванаха вяра на думите ми, което пролича едва ли не веднага след старта.

Тук няма да пропусна да отбележа, че може би заради налегналия ме тогава мързел и тъга по слънцето на стартовата линия не изпитвах миналогодишното вълнение и нетърпение, нямаше я обичайната за мен сценична треска. А може би бях претръпнала? Или може би се боях дали ще издържа до финала, тъй като още в началото у мен го няма нужния за маратон хъс? Не знам. Всъщност това не е и най-важното. Преброихме от 10 до 1 и за около половин минута в пространството замлъкнаха гласовете, а се разнасяше само нестройният, но почти равномерен и еднороден тропот на маратонки. Това бе съсредоточеното начало.

Преди старта преговорихме старателно правилата за правилно бягане. На теория ми бяха ясни, обаче на практика ми се струваха неприложими. Е, бях си научила урока от предните си бягания и не побягнах с всички сили с риск да прегазя бегачите пред мен. Тръгнах спокойно и с по-ситни крачки, опитвайки се да спазвам темпото и ритъма на другите маратонци, които бяха опитни, естествено, и знаеха, че се тръгва полека – научих го и аз от опит и май това бе единственото ми спазено правило.

И така, тръгнах аз съсредоточена в ритъма и за дишането ни най-малко не помислих, а толкова напътствия бях получила за него! Не знам кога усетих тази си грешка, на кой метър беше, но чух, че и редиците се разшумяха и разбъркаха, роякът светулки се разпръсна и всяка засвети посвоему по указания маршрут.

Двамата ни съотборници неусетно се бяха изгубили, т.е. ние изостанахме. Но аз тогава не се и сетих за тях, защото дишането ми се ускори и стана неравномерно: Е, как, още по-хилава ли съм и от предния път, чак пък толкова ли бързо се уморявам? Нали одеве реших, че ще създам свой си ритъм, а изпуснеш ли веднъж дишането – край! Ето, че бягането ми загорча още в началото. Естествено, веднага споделих разочарованието си с водача и той взе да ме окуражава и да ми обяснява разни трикове как се пестят сили, как правилно се разпределя натоварването на тялото... Да, но умът ми сякаш блокира, при това неконтролируемо дишане аз като че се лиших от възможността да изпълня каквото и да било, та да се подобри състоянието ми!

Пропуснах нещо важно: още в най-ранната фаза на бягането, в тази първа и приятна минутка, усетих, че водачът ми не е като досегашните ми. По принцип по правило той трябва да се съобразява с темпото на бегача с увреждане, на когото помага. Така ми се беше случвало винаги до този момент. Сега обаче моят водач тичаше малко по-бързо от мен и не ми даваше да се бавя и да нарушавам ритъма. Определяше ми нормативи колко секунди ще бягаме, колко секунди ще си почиваме ходом – е, струваше ми се, че брои малко бавно пробягваните секунди, но вероятно не съм права. Не беше водач, а същински треньор или учител по физкултура!

Предизвикателството беше невероятно и неочаквано – много по-лесно е да се надбягваш със себе си, като ти самият определяш границата отвъд зоната ти на комфорт. Когато обаче трябва да се съобразиш с друг, когато някой друг определя тези граници – това е надбягване с висше образование, тук се проявява, проверява и калява самият характер, така го усетих аз. Благодаря сърдечно за това небивало предизвикателство!

Тъжната истина е, че паднах духом, а това на никое бягане не ми се беше случвало. Намерихме се по някое време със съотборниците. Пробягваните метри ставаха все по-малко и все по-често ходехме. Другите просто ходеха и се опитваха да ми внушават, че мога, че съм главният играч на отбора и не трябва да се предавам. Караха ме да си представям, че тичам за автобуса, но тази мисъл помогна само за три секунди. Мечтаех си само да хвана автобуса към вкъщи.

Вече приемах съотборниците като свита, която ще ме придружи до финала. През цялото време почти не млъкнахме, опитвахме се да облекчаваме трудния път, но вече едва намирах сили да се шегувам, дори да пея не успях – това е нещо невероятно и необичайно и означава пълна изнемога! Е, като наближихме финала, треньорът ми се смили и взе да разрешава повече почивки, та събрах малко сили и душа колкото за „Балонче хвърковато“ за ободряване и ритъм...

***

Всички ни изпревариха, никакви други бегачи нямаше наоколо, а ние бяхме един бягащо-ходещ и задъхан театър, представящ култови диалози, които от дистанцията на времето със смях пресъздавам в приятелски кръг. Моят водач и треньор беше неуморен:

Давай, давай, това е предизвикателство, можеш, дишай по-бавно и равномерно! А, ето, виждаш ли, ти сега разгря, имаш повече енергия от нас и можеш да избягаш още пет километра! Абе тича си тя, ама само ни пързаля!

Сърцат човек и възпитан, разбира се, няма да ми каже, че съм много слаб бегач - това аз и бездруго си го знам. А челникът му мига ли, мига, подканя ме и той.

Опитваше се да ме накара да повярвам в себе си. А аз дори не можах да се зарадвам на финалната права. Трябваше да се засилим за последно и на последните метри да запея „Със сто километра в час“, а аз запях... какво мислите? „Аз съм Сънчо“! И то беше насила. Поздравиха ни, поздравихме се и ние взаимно, но нямах сили да се усмихна. Не си усещах краката, като откъснати бяха. Просто бях щастлива, че финиширах, а впрочем изминахме маршрута за около 50 минути и за мен това бе невероятно.

Но кое е положителното в целия този твърде дълъг разказ? Че за една седмица успях да надмогна разочарованието от провала и да благодаря на Тони, че ме предизвика да тичам не само за удоволствие и колкото ми е приятно, а да се състезавам истински, въпреки че не ми е приятно. Благодаря, че за него бях спортист, не бегач с увредено зрение! На изпитание бяха подложени търпението и волята ми и в този смисъл провалът ми не беше провал, а ценен житейски урок, който прогони неудовлетворението ми.

Тони, Алекс, Силвия, благодаря ви от сърце, че ме подкрепихте в този тежък учебен час, в който все пак нито веднъж не спряхме. Сама без вашите утешителни и насърчителни думи нямаше да достигна така жадувания финал, много добрини да ви се случат в живота! Благодаря от свое име и на всички над 300 сърцати светулки, с чиято помощ се събраха 5040 лв. за каузата на маратона. Да бягаме отново заедно следващия път!

Снимки: Павлина Захова, Софийски планински клуб