От сърце

До коя Коледа ще ме отведе празният екран на компютъра?

Зима е. На село съм. Стоя седнала до камината, където пламъчетата весело се гонят и пръскат топлина наоколо. Макар и заобиколена от семейния уют, в душата ми цари хлад. Нощта отново замести деня, но този път тя не беше толкова тиха, както обикновено. Затворих очи. Заслушах се по-внимателно и долових детски глъч. Беше малко момиченце. Този смях обаче не беше толкова далеч и щом погледнах през прозореца видях момиченцето с поруменели бузки, засмяно до уши. Загледах се още по-внимателно. То ми беше познато, едва поглеждайки грейналите му от радост очи, разпознах себе си. Магията на Коледа ме бе върнала там, в миналото, където щастието ми не познаваше граници.

Като всяко малко дете и то се радваше на снега. Едва на 5 годинки, но силата извираше от малкото му телце. Изведнъж една снежна топка се разби в якенцето на момиченцето. Погледнах в посоката, от която се беше появило малкото, бяло куршумче и видях мъж, който ми напомни за баща ми. Той се усмихваше на детето си, което се опитваше да го уцели със сняг и тогава си спомних за онзи ден, в който с татко се бяхме превърнали в деца.

Гледах как момиченцето и мъжът се търкаляха в снега, падаха, ставаха и отново на кълбо, техният смях кънтеше из цялото село и пораждаше много спомени у мен. Очите ми се замъглиха от сълзите, които напираха в тях. Липсва ми да съм дете. Малкото момиченце и мъжът с него започнаха да се размазват и хоп... изчезнаха. Започнах да ги търся, но уви, те си тръгнаха заедно със сълзата, паднала от очите ми.

Бързо се разсейвам и мигновено се пренасям в друг скъп за мен спомен. До онази Коледа, която е събрала всички мои детски Коледи. С брат ми цяла вечер се въртим и помагаме на баба - чукаме орехите, белим чесън и донасяме от сайванта наниз от сухи червени чушки. Мама старателно подрежда масата. Брат ми посяга към киселите краставички, нарязани и подредени в чинийка от нея. Стрелва го с поглед, но мек и спокоен глас се изплъзва от устните и му казва, че всички заедно трябва да седнем на масата.

Двамата бързаме да се наядем, да си легнем и да заспим, че да стане утре и да намерим под бора на двора подаръците. На сутринта се събуждаме късно и се сърдим, защото не са ни събудили по-рано. Тичаме към градината. Подаръкът се оказва общ. Известно време се гледаме навъсено, но бързо забравяме за сръднята, защото имаме атари. Има и кутия с цели 10 касетки игри, сред които и Супер Марио.

Бяло. През нощта е навалял сняг. Тичаме от радост, както сме с вълнените чорапи, а мама крещи след нас.

Докато си припомнях онази вълшебна Коледа, неусетно се бях усмихнала. Тогава разбрах, че е важно да се връщам в спомените си, понеже в тях винаги ще откриваш детето, което живее в теб. Благодарение на него ще опитваш отново сладостта на магията, наречена Коледа.

Приглушено чувам:

- Деси... Деси, за какво си се замислила?, попита ме мама.
Хайде трябва да донесеш ошав за трапезата! 

Погледът ми обходи всеки един в стаята. Баба приготвяше боб в гърне. Мама отново режеше кисели краставички, а брат ми скришно се опита да си вземе, но мама отново го разкри. Татко ме беше приютил в своята топла прегръдка. Дядо пък носеше кана, пълна с червено вино от тазгодишната си гроздова реколта.

В този ред на мисли идва и моят най-хубав подарък. Не, той няма панделка и не, не съм писала за него на Дядо Коледа.Той просто е винаги до мен независимо от всичко. Моето семейство е до мен. То е моят коледен подарък. И знаете ли какво е най-хубавото на този подарък? Хубавото е, че той е винаги до мен независимо дали е Коледа, Нова година или Великден. Независимо дали ни делят километри или една стена, моят подарък е винаги с мен. Всяка година получавам този неповторим подарък отново и отново.

Семейството е едно чудо!