От сърце

Аз съм от хората, които дали ще ходят до съседното село или в друга държава, винаги могат да намерят нещо, което заслужава вниманието им. Нещо, което има потенциала да ме промени. Да ми повлияе, особено ако е в правилния момент. А от опит знам, че ако внимавам в картинката и забелязвам нещата около себе си, винаги е правилният момент.

Преди 1 година посетих The Museum of Broken Relationships (Музей на разбитите връзки*) в Загреб и понеже днес изпратих друг човек там, реших, че е време да ви разкажа за преживяването си. Честно казано влязох вътре без никаква предварителна нагласа или очаквания, но след като излязох установих, че не е точно музей. По-скоро е нещо като храм.

Убежище и подслон за любовта, която е била. Свършила е, но я е имало. И всеки експонат вътре е монумент на тази любов, чийто срок на годност просто е изтекъл. Понякога преждевременно, защото не сме спазили инструкциите за употреба или се е случило нещо непредвидено, друг път съвсем логично и в реда на нещата. 

Ако изкуството поначало е субективно, то модерното изкуство е още по-противоречиво. Музеи и експозиции все по-често показват не просто скулптури и картини, а части от живия живот. На мен лично това много ми харесва, защото НЕ е задължително да оцениш преживяването си като позитивно, за да предизвика някаква реакция у теб. А този музей все ще отключи нещо заключено. Може да ти е интересно, забавно, тъжно, да се разплачеш, разсмееш или просто да оцениш факта, че “винаги има по-зле”. 

Идеята за музея е на двама хърватски художници – Олинка Виштица и Дражен Грубишич, които се чудят какво да правят с предметите, които символизират връзката им след като тя е приключила. Всичко започва с малка колекция почти на шега, но се оказва, че хората имат нужда от това и прераства в проект, който получава заслужено внимание. Защото кой не е страдал от разбито сърце и кой не се е чудил какво да направи с тостера, който повече не иска да вижда? 

Защо имаме нужда от Музей на разбитите връзки?

Аз не вярвам и в щастливия край. Щастието обикновено идва след това, защото всеки край е и ново начало. Но краят може да бъде здравословен. Може да бъде сложен по адекватен начин. Понякога е скучен, монотонен, предизвестен. Друг път е неочакван, бурен, появява се като гръм от ясно небе и променя животът ни завинаги.

Проблемът е, че никой не ни учи как да слагаме край. Празнуваме бракове и съюзи, но когато приключим дълга (или дори кратка) връзка, не го отбелязваме по никакъв начин. А може би трябва.

Може би така слагаме точка, за да продължим напред. Раздялата е най-нормалното нещо на света и се е случвала на всеки. Независимо къде живеем, какво работим, дали сме мъже или жени, независимо в какво вярваме. 

Всички сме имали усещането, че светът ни свършва. Че сърцето ни е счупено на милион парчета. И макар че по-често хората свързват това с романтична любов, сърцата ни могат да бъдат разбити по най-различни начини. От различни хора. В различни ситуации. Но могат и да се възстановят. Може да се окаже, че не са били разбити, а са били отворени. Което няма как да стане без да нарушим цялото.

Какво крие Музеят на разбитите връзки?

Първото нещо, което искам да отбележа е, че влязох в музея сама и насърчавам всеки да постъпи по същия начин.  Разбира се, че може да го направите с партньор, приятел, близък и прочее, но ми се струва, че цялото нещо е доста лично и е хубаво да сте сами със себе си. Без значение дали сте обвързани или не, в щастлива връзка или такава пред разпад, дали имате семейство, деца, това място е за всеки.

Защото връзките свършват. Как, кога, къде няма значение. Всеки от нас е имал връзка, която е свършила и ще има връзка, която ще свърши. Обикновено в множествено число. 

В музея ви очакват най-различни неща и по-важното – техните истории. От тривиални предмети като сувенири, бижута и плюшени играчки до неочаквани артикули като брадва, колело, дилдота (има логика може би), бельо, кутия от паста, хапчета, манекени… Изложбата се променя с времето, тъй като нови и нови хора изпращат попълнения за нея (може да разгледате някои от тях онлайн ТУК), но по-интересна е символиката на всичко това. 

Бях толкова неподготвена за историите, които прочетох, толкова различни бяха една от друга, че нито сърцето, нито умът ми знаеха как да реагират. Което оценявам по-скоро като позитивно – важно е да можем да изненадваме себе си отново и отново. Да се оставим да чувстваме всички чувства едновременно, да не се опитваме винаги да регулираме емоциите си. Да ги наблюдаваме, да ги оставим да преминат и след някакво време да видим как са ни повлияли.

След като написах това година по-късно, значи музеят е свършил работата си. Влязох в него и макар че излязох през вратата, преживяването остана с мен. Което още веднъж доказва, че изкуството има значение, а любовта, дори да е свършила, може да бъде съхранена във вечността. 

Ако искате да дарите нещо на музея, може да видите как да го направите ТУК.

P.S. Все още използвам билета от музея като книгоразделител, което обяснява заглавната снимка.

*В други статии ще срещнете музея преведен като Музей на разбитите сърца, но на мен това ми се вижда някак мелодраматично.