Приключения

Неделя - ден за приключения. Празниците се изнизаха по терлици (все така правят!), но времето е слънчево и топло - няма как да останем вкъщи (ние по принцип не сме такива хора). И макар че редът на приключенията ни не е правилен и първо трябваше да разкажа за едно друго магическо място, започвам с мегалита над Бузовград (Бузовград е село, нещо, което ме накара още повече да искам да посетя мястото).

Четирима възрастни и две деца се отправихме на неделна разходка. Бяхме чели за мястото. а и ми беше препоръчано от Боряна от Пътеписаници, а на нея ѝ имам пълно доверие, когато говорим за пътешествия. Аз много обичам камъни и всякакви скални образувания - дай ми гори и камънаци и едва ли някога ще погледна възрожденска къща (нямам нищо против тях, но като бях малка, все на такива места ни водеха и с годините започнах да предпочитам "дивотията" пред каквото и да било в градска среда). Според прочетеното до въпросния мегалит се стига за около 40 минути с бодра крачка. Е, ние бяхме с малки деца - Игинатора на 3 години и Теди на 4 години, тъй че го изчислихме на около час - напълно приемливо разстояние. 

Сложихме си раниците (щом си с деца трябва да носиш повечко багаж, солети, води, резервни дрехи и въобще да си подготвен) и потеглихме по прашния път. Той наистина е прашен и минава покрай старо военно поделение (или нещо такова), оградено с бодлива тел - по едно време се чувствах все едно сме в сериала "Живите мъртви", но времето беше прекалено слънчево за зомбита. Всъщност, ако изключим бодливата тел, природата беше превзела района - високи треви, птичи песни, разноцветни пеперуди, горски цветя - пролетна идилия и чист въздух (ако изключим малкото минаващи смелчаци с автомобили, тъй като на теория пътят става за коли, но на практика много зависи каква ти е колата).

След няколко стръмни изкачвания и слизания стигнахме до разклонение, на което очаквахме да има табела, но такава нямаше и решихме да продължим напред, по основния път. Това, разбира се, се оказа грешка. Свихме на следващо разклонение, за да проучим района (все пак е приключение!), но пък там пътеката вече беше обрасла с трева и след известно вървене бяхме сигурни, че това не е правилната посока.

Раздадохме на децата солети (никъде не ходи с деца без солети!) и по една био вафла (защото сме съвременни родители), пихме вода и се върнахме обратно. Въпросният час отдавна беше минал, а ние бяхме доникъде. Взехме нелекото решение просто да се върнем, без да сме видели мегалита - вече бяхме минали 4-5 км (децата ги изтичаха в общи линии) и нямахме голям избор.

Слизайки надолу, видяхме отново отбивката, която вече бяхме сигурни, че води до мегалита (и няколкото други мини забележителности по пътя) и решихме все пак да пробваме - ако не е далеч, имаме всички шансове да видим това, за което дойдохме. Веднага разбрахме, че сме на прав път, виждайки първия голям камък, покрит със зелен мъх. Следваха беседки с пейки, друг камък (Мъжкият камък?) и след последно малко изкачване видяхме Вратата на Богинята Майка. Цялото ни преживяване се оказа дваж по-автентично, защото на върха на "постройката" беше кацнал човек в поза лотус и с монотонен глас редеше нещо. По едно време думите не звучаха на български, но след това различихме едно изречение:

Няма емоции, само разум.

Не знам дали това е някаква мантра, но през цялото време, докато бяхме горе (поне 15-20 минути), човекът стоеше и не спираше да каканиже. Тъй като се вярва, че мегалитът е портал, през който откривателят му е преминал към отвъдното (това не си го измислям, има паметна плоча, на която го пише) може би човекът се опитваше да отвори портала? Очаквах всеки момент лъч да пробие небето и той да се понесе нагоре, но това не се случи - може би чета твърде много книги и гледам твърде много филми. Все пак не бях разочарована - мястото е толкова красиво! Отвиско светът винаги е по-хубав, но през процепа-портал ми се стори направо вълшебен! Тракийските светилища винаги са будили интереса ми, защото крият тайни, които едва ли някога ще бъдат разгадани, мистиката витае във въздуха около тях. Гледаш ги и се чудиш какво точно са значели за хората, които са ги построили. Или поне аз се чудя. 

Иги и Теди не спряха да се катерят по камъните - едва ги навихме да се връщаме обратно. Децата оценяват природата по различен начин от нас - дава им друг вид свобода извън рамките на площадки и градове. Там сами измислят игрите си, говорят с гущери и пеперуди, гонят мухи и стършели, пипат тревата и земята. И колкото и да са били изморени преди 2 минути, бързо забравят за това и отново започват да търчат насам-натам.

Все пак успяхме да се върнем обратно въпреки излишните отклонения и навъртяните километри. Децата минаха 13-14 000 крачки самички и макар и изморени, бяха толкова щастливи. Аз завърших деня с почти 22 000 крачки и доста доволна от себе си, защото едно е да вървиш по прави и равни улици, друго да ходиш нагоре-надолу (надолу е дори по-трудно!) с часове. Ако решиш да се разходиш до мегалита в близост до Казанлък, следвай описанията на Боряна в Пътеписаници. Доколкото разбрахме, има и друг път, по който може да се мине, тъй като срещнахме хора, идващи от него, но може и просто да приключенстваш и да видиш какво ще стане. И дори да не откриеш това, към което си тръгнал, може да се натъкнеш на нещо друго. Или дори на себе си.