Да е било четвъртък. Малко преди обяд. Върви си момиче из центъра на забързана София и подрежда графика за остатъка от деня в главата си. „Така. Приключих с досадните документи, сега да отида до банката да платя наема, ох пак закъснях… Добре, че хазяинът е разбран. Оттам – на работа, трябва да намеря време да…“ Мисълта й е прекъсната от детски глас на момченце в одърпан, скъсан и оцапан анцуг и същите такива платненки.
– Како, како, може ли някоя ст‘инка да си купя закуска? – не е първия път, когато чува това, придружено от големи, невинни детски очи, все пак е в центъра на София. Преди няколко месеца, в парка пред Народен театър, едно момченце правело фокуси, забавлявайки хората по пейките за стотинки. Сторило й се е познато.
– Може и ти да ми я купиш…
– Банички обичаш ли?
– Ееееми…
– Какво обичаш?
– Пица!
– Пица?! Брей, че си се изучил. Къде продават пици?
– Ей там, преди мола на Стамболийски.
– Аз съм в същата посока, ще ти взема пица.
– А може ли и нещо за пиене?
– Их, какво ти се пие?
– Айран!
– Може.
– Да занеса на болната ми сестричка, че е малка и пие само айран и яде само кисело млеко.
– Тя на колко години е?
– На 2.
– А ти?
– На 9.
– Сега кой я гледа?
– Мама. Ти какво работиш?
– Продавам дрехи в интернет, няма да ти е интересно. – на ум: „Защо пък не?! То и на мен нямаше да ми е интересно. Не ми се говори с детето за работа.“
– Ти ходиш ли на училище?
– Понякога.
– А госпожата кара ли ти се?
– Не. Тя знае.
– Интересно ли ти е в училище?
– Много! Преди имах и тромпет. Истински!
– Сериозно? Можеш ли да свириш?
– Ммммм….да!
– Браво на теб! Защо преди?
– Като почина татко преди 10 месеца и мама го продаде, щото ни трябваха пари. Ние сме 5 деца и цялото семейство сме по улиците. Аз съм най-големият!
– …Вярвам ти. Затова ли не ходиш винаги на училище?
– Ъ…да. Тя, мама, много тетрадки, моливи и химикали ми донесе!
– А ти помагаш ли на мама, като си най-големият мъж вкъщи?
– Да, много. Снощи съм изпрал 3 килима. Ей такива големи! Много големи!
– Браво на теб! Помагай й, защото й е трудно да гледа 5 деца. Ето ги пиците. Здравейте, една пица и един голям айран.
– А в торбичка може ли?
– Заповядай. Поздрави вкъщи!
– Благодаря, чао! – и избяга.
И сега се надява, че момчето ще има възможност да ходи редовно на училище, да играе с деца, да не му се налага да търси кой да му купи закуска и че ще има тромпет, с който да смайва света. Явно детето наистина прави магии. Всеки може да те изненада.
