Интервюта

Денис Олегов е спортен журналист, бил е автор в Uspelite.bg и може би винаги е бил поет. Стилът му на писане стреми да предизвика читателите към размисъл. Неговият талант да рисува картини с помощта на словото му носи награди в над 15 конкурса, сред които Голяма награда в конкурса Димитър Бояджиев (2019), втора награда от международния конкурс “Небесни меридиани” (2018) и номинация за наградата “Наследие” на един от най-големите руски сайтове за поезия - stihi.ru (2020).

Денис е студент в специалност "Международни отношения" във Высшая школа экономики, Москва. Животът му в голямата руска столица води до написването на неговата най-нова книга "Вечен чужденец". Част от текстовете на Денис са преведени на английски, сръбски, португалски, испански и арабски. Описва се като "Човек, търсещ устройството на вселената и намиращ все повече въпроси за решаване".

Попитахме Денис какво е талант, както и може ли любовта към писането да се превърне в професия. Прочетете откровените му отговори и научете повече за трудностите и радостите от професията "автор" в България и чужбина.

Денис, кога разбра, че имаш таланта да пишеш? Какви врати ти отвори любовта към словото?

Не съм сигурен, че това е точно талант. За мен талантът е да правиш всичко по усет и дори да не знаеш на теория как се получава, то да идва отръки.

Моето писане се е развило след часове усилен труд, постоянна работа над грешките и опит за най-синтезирано и точно изразяване.

Поетичното ми помогна да разрежа собствения си пашкул и да погледна по друг начин на света - да видя всичките му красоти и несъвършенства, да намеря сили да изляза от бездната на пубертета и нищетата. Професионално имах късмета още на 17 години да стана част от телевизия "Евроком" и да попадна на страхотни колеги, приятели и учители, които въпреки тежкия ми характер ми подадоха ръка. 

Какво вдъхнови новата ти книга “Вечен чужденец”? 

Последните няколко години аз прекарах в страната на моя баща, Русия, и този опит със сигурност подейства като едно стълкновение със зрелостта и предстоящите проблеми и страхове.

Събирах дълго време стиховете вътре, които са обединени около концепцията, че да си Човек е чужда идея на съвременния свят. Ти може да си работник, бизнесмен, воюващ, каквото си поискаш, но подчинен на стереотипи и пасивна агресия срещу нещата, които или не разбираш, или са ти представени като заплаха. Тонът на книгата често е рязък, моят добър приятел Димитър Петров-Регин дори го определи като “прекалено жесток”, но проблемите на света наистина болят.

Смятам, че българският читател, въпреки цялата комерсиализация, все още е мислещ човек и желае нещо повече от ежедневни клишета. Така че аз не казвам как трябва да се оправят проблемите, оставям това на всеки един човек, който ще прочете текста. Всеки може да намери собствения отговор и да гради своята съдба.

Какви са трудностите за един български автор, който издава нова книга по време на пандемия? 

За българския (вероятно и за чуждестранния) автор всеки ден е като пандемия. Причината е не само във факта, че човек не може да се изхранва от това, а и че творческият процес обикновено се подбужда в близки до апокалипсиса състояния. Така че най-трудно е да се приведеш в нормален вид, за да избягаш от творческата си натура за кратко и да свършиш всичките си ежедневни задължения. 

Като автор най-лошото в момента е, че е незаконно да се срещнем с читателите си на живо. Без живия контакт, обсъждането на дадено произведение и енергийния заряд от случването се губи огромна част от изживяването на литературата като събитие, каквото трябва да е тя.

За некомерсиален автор като мен живите срещи са 90% от възможността да се обърне внимание на написаното и то да стигне до хората. Невъзможността за провеждането на срещи често убива всякакво желание да се провеждат сурогатни онлайн мероприятия и да се правим, че всичко е наред.

За пътя на една книга е говорено много, ясно е, че е нужна поне една година за съставяне на ръкопис, работа с редактор, коректура, изработване на корица и илюстрации, издаване, организиране на премиера, разпространение в книжарници и още... Ако човек е самиздат, той трябва да отдели изключително много време на това сам да разпространява творбата си.

Аз имах радостта да работя с издателство “Лексикон”, благодарение на които “Вечен чужденец” е по книжарниците и беше представен в различни градове. 

Разкажи ни за литературния проект и клуб “Отвъд кориците”!

Вече шест години правим всичко възможно да представяме качествена некомерсиална литература и да даваме шанс на автори, които мейнстриймът няма да забележи, освен ако не превият гръб пред някой авторитетен ментор.

Напоследък успяхме да представим и доста автори от чужбина като Ия Кива, Анджела Турукало, Вук Стеванович, както и преводи на класически поети от Англия, Франция, дори от Египет и Корея. В превод на английски представихме класически български автори.

Надяваме се през лятото да успеем да проведем фестивала Eunoia LitFest, чиято цел е да представи най-доброто от самиздат авторите в България и да им даде по-голяма площадка за изява.

Любовта ти към медиите те среща и с Успелите. Как стана част от екипа? 

Васил Койнарев ме покани в “Успелите” и съм му благодарен за шанса да представя авторски материали в една по-различна платформа, също да дам трибуна на хора, които има какво да кажат. Определено престоят ми беше много приятен, но трябваше да продължа напред и да се завърна към това, което е в кръвта ми - спортната журналистика.

Да си независим журналист навсякъде е изключително трудно, защото нашата професия не е най-добре платената, но удоволствието от добре свършената работа е безценно и щастието да си на своето място е много по-ценно от всяка заплата.

Какъв е погледът ти върху литературата у нас? Какво е модерно, какво се променя и кое е непреходно?

Според мен има голяма фрагментация на клубове, групировки, идеи и съюзи, както и пропаст между издателски бизнес и автор.

Проблемите са безброй много, особено, че човек има чувството, че пишещите стават повече от четящите.

Сега модерно е да се чете бърза литература - неангажираща, кратка, развлекателна даже. Бързата литература е като бързата храна - след 20 минути човек забравя, че е ял. Не знам дали откакто съм на литературната сцена има кардинални промени, все пак моите наблюдения са в един кратък период от около десетина години. Непреходното е, че човек, ако иска, винаги може да намери трибуна за изразяване, постоянно се появяват нови сайтове и издания.

От българските автори винаги съм казвал, че обожавам поезията на 80-те години, най-вече автори като Златомир Златанов, Георги Рупчев, Иван Методиев, Добромир Тонев, Борис Христов... Този енергиен заряд е на световно ниво. Също Мария Вирхов, Орлин Дянков, Хайри Хамдан... От дебютиралите с книги в последните години ще отлича Георги Славов и Ивайло Мерджанов. Украинката Ия Кива е може би най-доброто, което съм чел наскоро, и няма как да не я препоръчам, надявам се някой ден да видим нейна книга в превод на български език. 

Какво би си пожелал да се промени у нас, за да се подкрепят повече талантливите автори и издаването на качествени произведения?

Ясно ми е, че никой няма да промени нещата “отгоре” - който е в силна позиция, се чувства добре и няма нуждата да променя каквото и да е. Надявам се талантливите автори да имат характер и да намерят смелост в себе си, за да успеят да се преборят за своето място под слънцето. Трудно е издателският бизнес да обърне внимание на автор, който не следва продаваемия модел. Да срещнеш автори с характер, които запазват себе си, дава увереност, че стената може да се пробие.