Изкуство

Неделя вечер. Аз и още двама колеги пътуваме към Вертиго - една от най-футуристично изглеждащите бизнес сгради в София. Наясно сме, че ще бъдем част от Театър на сетивата, но в същото време нямаме никаква идея какво да очакваме. Ще преживеем сетивен спектакъл-лабиринт наречен Mare Infinitum. Изчакваме нервно пред сградата и влизаме. Оставяме връхните си дрехи и ни показват къде да отидем. В Началото.

Без да преувеличавам Теaтър на сетивата е едно от най-странните, различни, некомфортни, страшни, интересни, магически и запомнящи се преживявания, които можеш да си подариш. Аз съм човек, който има два основни проблема - да се доверявам и някой да ме докосва. Чувствам се некомфортно, дори ако се случи да се хвана на хоро. А тогава виждам хората. Влизайки в Лабиринта доста бързо разбрах, че или ще трябва някак да преодолея тези две неща, или ще се откажа и ще си тръгна, но това за мен не беше опция.

Лабиринтът е истинско чудо. В него можеш да намериш всичко и всички. Можеш да намериш себе си. Дори някои отговори. Да си задаваш нови и нови въпроси. Оставяш невидими хора да те водят по непознати места - слизаш надолу, качваш се нагоре. Понякога е много топло, друг път доста студено. Усещанията се сменят, а различните аромати сякаш са част от Лабиринта. И винаги когато вече си толкова извън зоната си на комфорт, че почти си забравил, че има такава, се случва нещо удивително. Нещо прекрасно, почти магическо.

Повярвай ми, ще искаш да стигнеш до края, защото там те очаква истинско вълшебство. Такава чиста радост мисля, че не бях изпитвала откакто бях дете и целият свят беше изпълнен с чудеса. Лабиринтът е жив, той е част от теб и ти от него. Истината е, че това е много по-малко театър и много повече най-чиста форма на твоето "аз".

Лабиринтът е това, в което го превърнеш. Той е еднакъв и различен за всеки.

Колкото по-надълбоко отиваш, толкова повече забравяш за света отвън. В един момент се чудиш кое е реалност и кое не. Чувстваш се като Алиса, която пропада в заешката дупка. Светът е наопаки, ти си себе си, но дали всичко не е безмислено? И ако това ти звучи философски, мога спокойно да кажа, че целият лабиринт е направен така, че да поставя под съмнение самата реалност. А дали тя е само една?

Имаше моменти, в които исках да изпищя (добре де, даже 2-3 пъти го направих), но истината е, че всичко, което се случва, е колкото истинско, толкова и плод на собственото ти въображение.

Лабиринтът сам по себе си не е страшен, но колко пъти ти се е налагало да ходиш в тъмното? Да се откажеш от някое от сетивата си, да изполваш останалите? Да оставиш друг да те води? И зад всеки нов ъгъл да се крие нова идея. Нещо различно, вълнуващо, непреживяно.

Музика, гласове, тъмнина, аромати, виртуална реалност, тишина, декори и актьори се преплитат в неповторима плетеница, а целият театър се играе в главата ти. Усещанията се смесват, а накрая се чувстваш по-лек, по-щастлив и със сигурност поне малко променен.

А аз, понеже определено трябваше да се гмурна в дълбокото и да преодолея себе си, се чувствах и като победител. Лабиринтът ми помогна да победя себе си. Защото въпреки всичките ми опасения, в крайна сметка имах едно неповторимо изживяване, което ще помня дълго време.

Как обаче работи Театър на сетивата и кои са хората, които случват цялата магия? Поговорихме с Михаил Димов - артистичния директор на театъра. Той ни разказа някои интересни подробности, които ще споделим с теб.

Как измисляте концепцията и последователността на самия лабиринт? Има ли световен модел, от който се ръководите?

Почти напълно интуитивно. Лабиринтът е тайнство, мистерия, затова интуицията е качеството или органът, с който основно работим. Самият процес на създаване на нов Лабиринт е винаги скок в неизвестното, навлизане в не-картографирана зона. Обикновено този процес протича интензивно в рамките на един-два месеца. Това е периодът на игра, изследване и открития, в който спектакълът се ражда и оформя. Всичко е в движение и се променя буквално до деня на премиерата, а дори и след това.

За разлика от традиционния театър ние не тръгваме от готов текст, а за изходна точка ни служи ПРОСТРАНСТВОТО, където се случва спектакълът - стара фабрика, свръхмодерна сграда, водна кула, нов мол, музей, катакомбите на НДК или остров в планински язовир.

Световен модел - може би, но той не е ясно дефиниран и всяка отделна трупа по света взема различни елементи от т.нар site specific (свързан с конкретното пространство) или immersive (въвличащ зрителите с всичките им сетива) театрален модел, като ги съчетава и доразвива по свой уникален начин. Всъщност самият термин театър вече не е напълно валиден, защото става дума за ново синкретично изкуство, което на практика може да събере в себе си всички останали изкуства.

Как избирате актьорите, които да участват? За мен те бяха от изключителна важност понеже някак успяха да ме накарат да се почувствам спокойна в некомфортна среда. 

Лабиринтът е мистериозно творение, което като че ли притежава свое „съзнание“, и именно то някак си избира както участниците, така и зрителите. За да станеш част от Лабиринта първо трябва да усетиш притегателната енергия на гравитацията му, той да те повика, за което само по себе си е нужна определена настройка и изострена чувствителност.

Това е и най-важното изискване за актьорите в Лабиринта – да са чувствителни, присъствени личности с развито въображение и способност да бъдат част от по-голям организъм, в който съзнателно да се поставят в услуга на други човешки същества.

Имало ли е хора, които да се откажат в някакъв момент преди да са преминали през цялото преживяване? Как реагирате в такава ситуация?

Едва ли има театрално, оперно или филмово представление, от което някой да не си е тръгнал преди края. Същото се отнася и за театъра на сетивата, разбира се. Най-емблематичният и леко комичен случай беше с една журналистка, която точно преди да влезе в Лабиринта каза, че е получила сърцебиене и отказа да влезе, защото не съумя да понесе тревожността от предстоящата среща с неизвестното. Дори не я бяхме докоснали с пръст…(смее се).

Този случай показва до каква степен Лабиринтът се играе на сцената на собственото съзнание на зрителите и до каква - във външния свят. Ние смятаме, че съотношението е около 50 на 50. Затова посетителите на Лабиринта естествено се превръщат в сътворци на спектакъла и всеки нарежда пъзела според себе си.

Но като цяло случаи на отказали се по пътя зрители се случват много рядко – и какво правим ли? Внимателно ги извеждаме от Лабиринта и им пожелаваме „Приятна вечер!“.

Какво ви вдъхновява и как избирате локациите, на които да "построите" Театър на сетивата?

Всеки от трупата черпи вдъхновението си от нещо различно, но всички заедно сме вдъхновени от чудото на Лабиринта. От тайнствената му способност да свързва видимото и невидимото, да преодолява времето, да докосва по съкровен начин, като в същото време остава мистерия.

През последните години се срещнахме отблизо със създателя на театъра на сетивата в световен мащаб - колумбийският антрополог Енрике Варгас - майстор на над 70-годишна възраст, който ни озадачи с въпроса си „Искам да знам – какво представлява Лабиринта?“

Лично аз се вдъхновявам от нощния град, от празни сгради, било то изоставени или чисто нови, от Тишината, от възможността на група хора да живее и твори в симбиоза, надхвърляйки представите за това какво е възможно и всъщност РЕАЛНО.

Как намираме местата за спектаклите – много просто, оставяме те сами да ни открият и привлекат към себе си (разбирайте го съвсем буквално).

За финал - нещо друго, важно за вас, което искате да споделите с нашите читатели?

Важна е посоката, в която се движим - на постепенно смесване между изкуството и живота в едно единно цяло, така че изкуството да стане живот и животът да стане изкуство.

От тази необичайна позиция светът изглежда като гигантски многомерен спектакъл, всички елементи на който са взаимосвързани, пластични, изпълнени със Съзнание и възможности за общуване и сътворчество. И понеже стремежът към игра и творчество е иманентно заложен в хората, на практика всеки може да бъде въвлечен в това произведение на изкуството=живот.

Когато правихме Креаториума в НДК получихме огромна помощ от всички служби там, и то помощ, която те не бяха длъжни да ни оказват – просто започна да им става интересно какво правим там и постепенно започнаха да се увличат и да допринасят за неговото осъществяване. Или когато през 2014 за първи път попаднахме в кулата Вертиго - футуристична бизнес сграда в София, ние не подозирахме, че тя ще стане база на театъра и на територията ѝ ще се играят повечето от спектаклите ни.

Факт е, че от самото начало до ден днешен от екипа на Вертиго получаваме пълна и безпрецедентна подкрепа за всичките ни фантастичните идеи – не е ли това чудо?

Представете си, ако дори половината бизнес сгради създадат условия за развитие на симбиозата между изкуство и бизнес, какъв ефект ще има това в света изобщо? В този подход може би е заложа възможност за бъдеще, надхвърлящо всичките ни представи…

Не се колебай, запази билет още сега ТУК. Ще ми благодариш!