От сърце

Привет на всички!

Много често ме определят като човек на крайностите, но специално за тази статия, не ми се иска да съм такава.  Няма да заявявам, че в България няма бъдеще, защото изобщо не съм съгласна с това твърдение, а и това наистина не е така. По-скоро в следващите редове бих искала да обърна внимание на пропуските, които правят бъдещето, а и настоящето в България трудно. Твърдо вярвам, че ако обединим усилията си, тези пропуски много бързо могат да останат зад гърба ни. „Съединението прави силата“ – тези думи са може би единственото хубаво  нещо, с което свързвам Народното събрание към днешна дата.  Дали този девиз ще стане истина, зависи само от нас.

1) Така нареченото "хейтърство" или с други думи – да оплюем всеки  труд просто защото е български.

И това ако не е ирония от висша класа! Ние българите сме свикнали да сме винаги недоволни. Или ще плюем и мразим, че никой нищо не прави, а виж навън колко бързо се развиват, или ще плюем и мразим, че някой е направил нещо, ама не е толкова добро, колкото може да бъде. Примери няма нужда да посочвам – те са навсякъде, във всяка една област, по всеки един възможен начин заявени. Българите сме свикнали да разбираме от всичко, да правим всичко по-добре дори от професионалистите, които от години се занимават със своята дейност –било музика, спорт, изобразително и литературно творчество. Скъпи сънародници, с риск да прозвуча в главите ви като президент преди настъпването на Нова година, нека опитаме да сме по-задружни. Нека опитаме да не съдим прибързано, да сме по-разбиращи и опрощаващи. Няма перфектни хора, но докато в другите, "по-развити" държави, които често взимаме за пример, хората се подкрепят един друг и ценят труда на творците, спортистите и т.н,то ние не спираме да плюем. Грешка! А ако пък смятате, че можете да направите нещо по-добре от някой друг, дайте съвет, вместо да "хейтвате."

2) Непукизмът – защо да се ангажирам със социална позиция, като мога да си живея далеч от проблемите, които не ме касаят...

Тъй като живея в София, а вярвам, че това е проблем и в много други градове в България, наскоро научих за поредният пример на жесток непукизъм от страна на българите. В еди-кой си автобус, дори не е необходимо да конкретизирам, защото това може да се случи навсякъде, жена от български произход била нападната от група младежи от ромски произход. В автобуса имало множество „наши“ хора, но никой не се притекъл на помощ. И още преди да сте махнали небрежно с ръка и да сте казали: това е ежедневие, искам да ви спра и да ви накарам да помислите. Чуждите проблеми винаги ли са чужди или могат да се превърнат и във ваши? Днес е тази жена "Х", утре ще бъдете вие. И не, за да звуча драматично, не го пожелавам на никой, но замислете се и ще осъзнаете, че е факт. „Преклонена главица сабя не я сече“ – факт. Ако бяхме роби и не можехме да се опълчим на поробителя. Но ние не сме! И е крайно време да проумеем, че непукизмът няма да ни доведе до нищо добро, а тъкмо обратното, ще ни пороби в собствената ни свобода. Бъдете хора, но по-важно – бъдете личности! Защото бъдещето и това как ще гледат на нас, зависи само от нас самите. Малко човечност на никой няма да навреди.

3) Завист и ревност – или приказката за Вуте в съвременен вариант

Поставям ревността и завистта в една графа, защото са еднакво силно наболял проблем. Българите, може да са интелигентни, сръчни, бързо да се учат на всякаква дейност, неуморни да вървят по пътя на целите си, но за съжаление можем да бъдем и много завистлива нация. Вместо да се замислим върху това, което ние имаме и ни прави това, което сме, ние все гледаме в чуждата паница. Този има по-хубава кола от мен, тази има по-хубави дрехи от мен, онзи е по-слаб... До кога? Няма ли най-после да проумеем, че докато се сравняваме с другите, никога няма да намерим собственото си щастие. Защото, искам да ви кажа от собствен опит, завистта разболява единствено този, който я изпитва. А ние не заслужаваме да сме болни, нали? Да опитаме да посрещнем чуждия успех с усмивка. А ако не е по-заслуги, може би ще попита някой? Тогава просто се усмихнете два пъти по-силно, защото човек получава единствено онова, което заслужава, а ако е получил нещо, което не заслужава – по един или друг начин ще му бъде отнето. И толкова. Ако не вярвате, почакайте и вижте със собствените си очи.

Виждате ли – формулата за бъдеще в България е проста. По-проста и от тази за водата в химията. Всичко тръгва и се връща към нас – природния кръговрат. Нека се опитаме да спрем да мразим, завиждаме, да бягаме от проблемите, които не ни касаят като личността "Х", но са пряко свързани с нас като нация и може би някой ден, много скоро, ще успеем да постигнем това, което ни се е виждало само като сън. Е, реалността не е толкова розова, колкото ни се иска, но какво пък – розовото така или иначе е демоде. Нека бъдем личности, нека бъдем обединени, нека бъдем усмихнати. Какво следва след това... само времето ще покаже.