От сърце

Този текст е публикуван от Любомира Петева в социалните мрежи. Ние го споделяме с вас без редакция. Нямаме какво да добавим и нямаме желание да махаме нищо. Любомира говори от името на всички млади хора, които търсят своето бъдеще в България. Ако няма кой да ни чуе, то нека поне никой не пречи на усилията ни да превърнем страната си в едно място, където бихме искали да отгледаме децата си.

Аз съм човек!

Не съм политик, не съм журналист (все още), не съм някой, на когото можете да кажете с обърнат гръб: "Ако ще говориш, казвай!".

Аз съм момиче, на 22 - нищо и никаква възраст. Имам право да съм лекомислена, импулсивна, позитивна и наивна! (Не ме упреквайте, поне за това.) И със сигурност имам свободното право да се изразявам, така както го правят хора без никакъв интелект във всички социални мрежи. (И не само.)

А вие, можете ли да си спомните какви сте били на 22, мили хора, които рушите България? Или мозъците ви са толкова промити от огромното количество сълзи на хората, че няма как да има спомени там?

Нека да ви разкажа за моето детство. Току-виж си спомните вашето.

Всички бяхме равни. От семейството ми до училище. Равна бях със сестрите ми, равна със съучениците ми. Никога никой не ме е учил, че трябва да съм толерантна с момчето от моя клас, което заеква или с онзи, който няма пари за здрави дънки. Никога не е било нужно да ми казват, че трябва да уважавам учителите си и приятелите си! Това е въпрос на избор! Възпитанието само може да ни насочи към кои избори да вървим в живота си. И ако бях в първи клас сега, щях да се радвам да уча с децата - бежанци, които вие наричате цигани. Но това е отделен въпрос  и не е за моето затворено писмо.

Ние, децата, врабчетата, сладурите - имахме мечти. Някои искаха да стават президенти, други спортисти, трети писатели. Никой не е предполагал, че ще има такива, които ще умрат преди да завършат училище. Защото вярвахме на приказките, че ако си мием зъбите по два пъти на ден ще сме здрави и ще се радваме на дълголетие. Представяхме си, че ще бъдем принцеси, а момчетата - рицари.

Същевременно ни учиха на различни езици да казваме азбуката, да броим, да съставяме изречения. Никой не ни каза защо е нужно това обаче. Впоследствие разбрах - за да може един ден свободно да напуснем страната си! Това е бил изборът на някой, който не ни познава и който не се интересува от мечтите ни!

Пораснахме. Учихме френска, английска, руска, американска литература. А не помним нищо от библията, мисля.

Днес някаква кампания иска от нас да пишем любимите си български стихотворения по стените във фейсбук. Колко от нас знаят любимите си наизуст? Моят дядо ги рецитираше, за него това имаше стойност. Рецитираше всеки път, когато е с приятели, независимо дали се събираха да играят карти, да пеят или да вечерят заедно. А ние си мислим, че ще помогнем на някого да започне да чете. ( И аз си го мисля, и аз вярвам.) Но така не се прави, а никой вече не уважава дядовците си. А какво да говорим за онези, които са забравили даже, че имат родители и бършат с пари съвестта си.

А ние сме бедни. Бедни сме! И никой не ни чува, защото сме малки - на по 22.

Някои са по-мотивирани, успяват да се изкажат. Но пак никой не ни чува. Помъчихме се със стачки, с окупация, с писма, с всякакви видове протести, но останахме незабелязани. Сега отново никой не се интересува от нас, от това, че влязохме чисти да учим още и още. А в момента сме опетнени, покварени, без желание пристъпваме във факултета (между другото първата сграда за висше образование в България). Казвате ни, че няма смисъл. Казвате ни да бягаме, докато е време, казвате ни да изоставим родината си, и капчица тъга няма в гласа ви. Защо? Защо не ви пука за нас? Защо заливате медиите с глупости и с празни приказки, че младото поколение е загубено? Защо давате глас само на простите хора, които нямат цели и идеали? Защо? Защо не ни позволите да развием потенциала си в БЪЛГАРИЯ - да я направим силна? Защо непрекъснато мислите само за власт и пари? Нямате ли сърца? Нямате ли? А имали ли сте на 22? И кой ви ги е взел? Кажете, за да се предпазим! Кажете, моля!

Били ли сте в селата да видите, че там няма хора? Били ли сте при едни обикновени старци, за да видите, че не могат да ходят? Били ли сте в едно обикновено училище - да видите, че децата не могат да четат и да пишат? Били ли сте скоро в някоя голяма верига магазин да си купите подправки, за да видите, че всичко е с изтекъл срок на годност? Били ли сте на море, ама на истинско, на българското черноморие, за да видите, че почти няма пясък? Били ли сте в университети, за да видите, че все още има хора, които мислят, но повечето преподаватели тъпчат тези хора? Онези, които не го правят, не се виждат. Били ли сте? Елате и вижте, а след това говорете!

Ние искаме бъдеще, искаме реализация, искаме да имаме дом, приятели, семейство. Искаме да сме спокойни! Да не сме като родителите си, които вече изнемогват, а нямат 50 години. Да не сме като онези, които сеят омраза и расизъм. Ние искаме да сме хора! А вие ни взимате това право! Не знам кои сте, защото лицата ви са уродливи и вече неразпознаваеми за мен! Но знам, че всеки от нас - на по 22- има право на глас и има право на избор, и има право на цел в живота си!

Не ни взимайте това право!

Има какво още да се каже и приветствам всеки, който може да пише и да се изразява - да го каже!

А онези, които отхвърлят моето право, имат правото да направят, каквото поискат с живота си, без да тъпчат моя.

"Посвещава се на всички, които ще кажат: "Това не се отнася до мен!" (ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА)