Къде е смисълът една нация да бъде толкова наплашена?
Утро е. Може би 6 часа сутринта, а може би не точно. Не знам и някак си не изявявам желанието да знам. Отварям дясното око, а след това и лявото. Погледът ми започва да се изостря. Насреща седи сивият екран на телевизора. Започва сутрешната емисия новинарски блокове. Взимам дистанционното с цел да пропусна празния дъжд от приказки, но където и да ме отпрати поредната цифра - насреща ми се изпречват все същите новини, все същите хора, но с различни лица и понякога имена. След няколкоминутна борба новините печелят своите малки 15 минути слава в моя живот. Оставям дистанционното настрана и се взирам с безизразно лице към осведомителните емисии. А в иначе препълненият с чудовищни картини екран кънти празното състояние на думите, изречени от знатни и не толкова знатни репортери. Мисля си и какво от това?! Започвам да съжалявам за това, че отново пуснах телевизора, че отново потърсих новинарския канал, че с безизразното лице на един невзрачен гражданин се доверих на новините. Да, на онези новини, които всяват паника, които насаждат страх, които правят деня ми с една идея по-лош.
И после се зачудих така ли ще бъде и занапред, така ли безизразно ще гледат и моите деца, така ли ще казват и всички онези хора, които по един или друг начин включват новините за своята закуска, обяд и вечеря. Замислих се и върху това къде е смисълът една нация да бъде толкова наплашена. И точно, когато достигнах до някакъв отговор отсреща на екрана се появи рекламният блок, който накара съзнанието ми просто да се съсреодоточи върху изтриването на цялата мисловна дейност. Беше вече 11 часа, Молът беше отворил, грабнах чантата и отидох на пазар, защото някъде измежду смъртта и праха за пране се намираше и депресията. А казват, че депресия се бори с много покупки. А къде ще отидеш ти, когато новинарската емисия свърши?!
