От сърце

„Аз не съм имала сестра – един брат имах, Бог да го прости! А тук имам 50 сестри – всичките ги смятам за родни сестри. Повече от десет години идвам тук и ако прескоча някой ден, се чувствам, като че ще ми пишат отсъствие. Съпругът ми почина преди 16 години. Три години жалих, жалих, щях да си отида и аз… Една приятелка ми вика един ден – Стефче, хората от оня край на града идват, а ти си на една педя място. И дойдох. Оттогава – и досега.“

Това разказва пред екипа на информационния портал за НПО 82-годишната Стефка Мартева, докато, забележете, ходи по бягащата пътечка на съвременен фитнес уред в Центъра за социална рехабилитация и интеграция, управляван от Фондация „Трета възраст". 

Стефка е работила в завода "Дунавска коприна" в Русе, пенсионирала се е след 23 години стаж зад щанда на фирмения му магазин в центъра, а в момента има двама правнуци. Често идва в центъра, за да спортува и да си говори с другите му възрастни посетители.

Снимка: NGOBg

Центърът се намира в един от старите работнически квартали на Русе – "Дружба 2". Въпреки това обаче той е чист и просторен - асансьорът е нов, помещенията са оборудвани като един истински семеен дом, но за повече посетители, кухнята и трапезарията са огромни, а освен това в дома има и компютърна зала, фитнес и термомасажно легло.

Един от другите потребители на дома, Иваничка Георгиева, споделя:

 „Съпругът ми почина, а самотата е най-лошото нещо – никому не я пожелавам! Няма на какво да се усмихнеш. Синът в Русе, дъщерята във Варна, много ми липсват. Добре, че идвам тук почти всеки ден. Намирам средата си, общ език с другите хора, да почувстваш, че все още значиш нещо за другите.

Тъй ще е, докато удари камбаната…“ Очите на Иваничка се пълнят със сълзи, но Стефка я прекъсва: „Добре, че тук ни търпят капризите, правят ни екскурзии, празнуваме заедно… „Шефовете“ са екстра!“

Фондация "Трета възраст", основана точно преди 20 години, е инициатива на Ценка Димитрова, която по това време е била медицинска сестра. Споделя, че всичко е станало като на шега - трябвало да посещава болните възрастни хора в домовете им и да се грижи за техните медицински нужди - биене на инжекции, мерене на кръвно, даване на хапчета... 

„Близките им ни даваха ключовете, за да влизаме по домовете – тогава беше друго, имаше повече доверие между хората. Само че близките са на работа, а възрастните скучаят, самотни са, страдат. Така се роди идеята за някакъв друг вид грижа“, обяснява Ценка Димитрова.

Докато прави магистратура в София, тя попада на курсове за писане на проекти.

„Написах един проект, без изобщо да знам дали ще бъде финансиран. Беше съвсем в началото – нямаше нито опит, нито знание, нито пък кой знае колко организации, пред които да кандидатстваш. Обединени холандски фондации се казваше донорът – обадиха ми се и казаха, че е финансиран.“

Така фондация „Трета възраст“ стартира първия си проект: грижа за стари и болни хора по домовете им. Голяма част от тези хора, които впрочем са съвсем подвижни, изявяват желание да общуват заедно и тогавашната кметица на Русе Елеонора Николова предоставя сграда за тях, която с помощта на Обединените холандски фондации се превръща в днешния дневен център.

За съжаление обаче, центърът, също като повечето граждански организации, среща множество трудности по пътя си. Според Цанка Димитрова, откакто България е член на ЕС, гражданските организации като нейната имат все по-малко шансове за донорска подкрепа, тъй като големите европейски програми не са по силите на малките местни организации.

В началото дневният център предоставя услуги за 50 души, но миналата година, неясно защо, капацитетът е намален на 30 потребители, въпреки многото желаещи да ползват услугите. Въпреки това обаче центърът разширява целевите групи и вече в него са поканени всички хора със заболявания на опорно-двигателния апарат, които са над 18-годишна възраст.

 „Капацитетът ни е 30 души, по документи обаче обслужваме 52 в момента – два пъти над капацитета“, уточнява Ценка Димитрова.

Центърът предлага също и мобилна услуга – посещават клиентите си по домовете им, носят храна, правят социални консултации и общуват с тях.

Коронавирусът и влиянието му върху живота в центъра

„Три месеца бяхме затворени по карантината… Много, много беше тежко! Те бяха затворени вкъщи, ние ходехме да им носим храна. Да, имаше забрана да влизаме в домовете им, но аз съм я нарушавала. Не давах на колежките ми да влизат, но аз - да, не можех да не вляза. Защото рискът от инфаркт, от инсулт беше много голям…

„Не излизайте, не излизайте!“ – добре, те са изпълнителни хора. Не излизат. Седят затворени, блокират, не излизат, хапват, седят, психясват, обездвижват се… Той вдигнал кръвно, ще направи инсулт, личният лекар не си вдига телефона – какво да направим ние? 

То две думи като му кажеш, и той се успокоява…“ 

Някаква естествена деликатност и стеснителност се долавя в тихия глас на Ценка, докато разказва за най-притеснителното време отпреди няколко месеца. И безпокойство, че може да се завърне отново… Пазете възрастните хора, пазете близките си... И този призив се оказва нож с две остриета според Ценка Димитрова. 

„Не знаеш кое вреди повече – вирусът, който може да ги убие, или самотата, която прави същото… Много натоварено беше при нас. При децата - добре, родителите им се грижат за тях, а старите хора? Децата им не ги посещават – уж за да ги пазят, а като не ги посещават – те, хората, какво да правят? Откачат от самота…

Като мина карантината, тук беше стълпотворение. Докато ги научим да не идват на големи групи, че трябва да не седят дълго време, защото и други искат да дойдат да ползват услугите… Да са разделени, за да не се заразят…“

Преди пандемията в Центъра се организират екскурзии, възрастните хора заедно отбелязват всеки празник – от Коледа и Бабинден до Димитровден, събират се всички заедно... дори имат и певческа група – „Иглика“, с музикален ръководител акордеонистът бай Митко, на 86 години, с която ходят по конкурси и фестивали... или поне са ходели преди пандемията. 

Сега обаче нещата не са както преди главно поради изискването да се събират не повече от десет души. Следваща група идва, след като всички повърхности и уреди за терапия биват дезинфекцирани.

Борислава е кинезитерапевт от близо три години тук – бакалавър от Русенския, магистър от Софийския университет. Казва, че ѝ е по-лесно да работи с възрастни хора, отколкото с деца. Признава, че лесно се сближават. 

„Имат нужда да си общуваме – с разказите се връщаме в миналото, златното им време на младостта…“

Освен всичко друго възрастните хора са запретнали ръкави и в градинарството, а красивите растения и цветя по всички прозорци на центъра са абсолютното доказателство за това. На Трифон Зарезан дългогодишна агрономка пък показва как се присажда лоза, а в началото на всяка година възрастните правят десет хиляди мартенички за банка, която купува материалите.

 „Не за друго – да се чувстват полезни и ангажирани, да знаят, че все още могат да правят нещо смислено“, обяснява Ценка Димитрова.

Светла Стоянова тази година завършва специалност „Социални дейности“ в Русенския университет. Въпреки това обаче именно в центъра тя е намерила своето призвание. 

„Бях първи курс, когато тръгнахме на практика, бързо разбрах, че това е моята работа. Имала съм мои собствени баби и дядовци, но не са ме отглеждали. Тук всички са ми като баба и дядо… Има един извод: всички хора тук са много съхранени – и като физика, и като психика. Заради всичко, което правим заедно – рехабилитация, здравна профилактика, общуване... Средната възраст тук е 80 години! Не можеш изобщо да им ги дадеш, нали?“ споделя Светла.

Още информация ще намерите на сайта портал за НПО организации.