Приключения

Христо Явашев, познат на света като Кристо, за пореден път успя да пренесе човека в света на извисените изживявания с последната си инсталация „Плаващите кейове“, разположена върху езерото Изео в Италия. Като изкуствовед, посветил част от академичната си работа на творчеството му, новината за събитието беше истински подарък, тъй като е всеизвестен факт,че процесите около създаването на работата му отнемат време и трудно придобиват формата на реализиран проект. До голята степен именно това вечно очакване комбинирано с преходния характер на творбите му, създават така мистичния ореол около артиста, превръщайки го в световен феномен. В процеса на работа на Явашев, както и в философията, която залага в творбите си има хиляди елементи, които могат да бъдат споменати, за да стане ясно защо изкуството му е толкова специално, въпреки на пръв поглед ирационалния си характер. Самата аз съм изследвала в детайли работата и артистичното му изграждане и мога да изпиша хиляди обяснения по темата, но истината остава следната - изкуството му трябва да се изживее по някакъв начин, за да се разберат реалните му физически и духовни мащаби. Именно поради тази причина организирах незабавно пътуването си, за да посетя инсталацията и сега споделям впечатленията си в този импровизиран пътепис.

И аз като хилядите вярващи (в изкуството) се отправих към Запада с нулеви очаквания, отворено съзнание и раница, пълна с надежда, че ще достигна дестинацията си и ще стана свидетел на чудото Кристо. Негативните прогнози,че лошото време ще ограничи достъпа до кейовете, ме накараха да се замисля - щеше ли да се брои, ако просто бях видяла инсталацията без да се докосна до нея реално? Имаше ли модел за правилно изживяване или всичко е субективно. И, разбира се,че е. Стигнах до извода,че във възприятията няма правилно или грешно, а само индивидуално. А в случая, моето усещане за философията на Кристо за този му проект, беше много близко до библейски прочит. Като започнем от локацията - отдалечена от идолизирания Милано, дистанцирана от груба човешка намеса или поток на масите, италианската провинция успешно наподобява райска градина и абсолютно заслужено беше избрана от артиста за сцена, на която да бъде изложено изкуството му. Като човек, който е бил благословен, да има възможност да пътува по света и да оценя хилядите му достойнствата, нямаше как да не се влюбя и в тази гледка на обграждащо ме спокойствие и безбройните цветове на пластовете от къщички, натрупани около огромното водно огледало (е. Изео), на което като нарисувана беше позиционирана и самата инсталация. В такава обстановка е напълно възможно да се изгубиш и да забравиш за потребностите на забързаното ежедневие, самият въздух е различен, чист и изпълнен с чувство на свобода, веднъж вдишан те пренася другаде. Водната маса, величествено и плавно разливаща се, обгръща всичко в нежна прегръдка чрез мащабите си. И точно там, насред тази идилия, изкуството на Кристо свързваше суша и вода, чрез което направи възможно за хиляди самаряни да изпитат чувство, присъщо на боговете - да ходят върху една стихия.

Символиката, която открих за себе си не беше само на базата на теоретичната си подготовка, относно Кристо, а по-скоро хибрид между нея и екзистенциално-емпиричното ми преживяване в онзи ден. Една от основните концепции на Кристо е, че изкуството му е достъпно, то до някаква степен принадлежи на своята публика, но ако приемем,че Кристо като всеки архитект е поставил предварителни параметри, от които ние като аудитория не можем да прекрачим, то излиза,че сам той определя посоката, в която изкуството му може да се изпита. Това до някъде предполага, че неговото творчество създава усещане за равнопоставеност, поради липсата на конктрено притежание. Идеята и реализацията са негови, но веднъж завършен, проектът се подарява на хората, това автоматично превръща Явашев в изключително щедър и социален творец, който заслужава да бъде запомнен. Именно това и срещнах насред хаотичния поток от хора, дошли от цял свят, за да станат част от един момент с историческа значимост. Независимо от какъв произход или поради каква причина да се бяхме озовали там, всички от граждани на страните си, се превърнахме в граждани на тази обетована земя, която в онзи момент никой не държеше да завоюва, присвои или определи, защото в параметрите на случващото се, не земята принаджеше на хората, а хората принадлежаха на земята. Христо Явашев, успя да създаде една реална утопия, където преди всичко бяхме хора, а после различни. Това е и най-голямата сила на изкуството, че успява да ни събере там, където светът по някакъв начин ни разделя.

Носеше чиста радост да се наблюдават хилядите хора, прииждащи и обединени от едно и също нещо. Лично мое мнение е,че част от изкуството в онзи ден, бяха също така и реакциите и различните начините на съпреживяване на инсталацията от посетителите. Атмосферата беше позитивна през целия ден, не станах свидетел на хоас в нито един момент, въпреки многобройната аудитория. Наистина усещането беше сякаш си в друг свят, където времето не съществува, а ти си повече от всякога наличен. Относно самата инсталация, нямаше как да не направя аналогия със слънцето, не само заради цвета на материята, която беше избрана от Кристо, за да облече кейовете, но изаради светлината, която се отразяваше и топлината, която абсорбираше платът. Мнозина се събухме,за да усетим със сетивата си пътеката, беше минавано многократно, но материята беше все така блестяща и мека, в този момент се замислих,че извървявам стъпките на хиляди други преди мен и това ме накара да се почувствам свързана с хора, които никога не бях срещала и нямаше да срещна, но виждах и изживявах тяхната следа, докато оставях своята.

Красиво беше да си насред тази магия, създадена от обединението между човек и природа, обгърнат от стихии. А мащабите на тази красота са нещо, което със сигурност не мога да пресъздам с думи, не само духовните, но чисто физическите. За да се измине цялата инсталация бяха нужни часове и не само кейовете бяха покрити, а всяка уличка или плочка по пътя между отделните компоненти, за да се съхрани усещането на зрителя, че е в отделно измерение.

Повече хора идваха, отколкото си тръгваха от инсталацията. Интересното при мен беше,че прекарах цял един ден там, но в момента, в който си тръгнах и се върнах към „действителността“, всичко ми се струваше толкова нереално, че чак се питах, била ли съм там изобщо. Човек не може да се насити на подобен тип изкуство, което истински те пренася и кара да изживяваш себе си в съотношение със света. Много различни мнения има относно националната принадлежност на Кристо, той определено е гражданин не само на нашия, а и на собствения си свят. През тези три седмици, в който инсталацията съществуваше, хиляди получиха шанса да ходят по вода и да се докоснат до божественото. За миг от вечността невъзможното беше възможно, благодарение на един ум, който не познава граници, роден в България.

Този материал ни е изпратен от Александра Найденова на 24 години. Завършила е история на изкуството, дизайна, филм и драма. За себе си казва: „Интересувам се от културна идентичност, изследвам себе си чрез света, съществувам никъде и навсякъде, аз съм собствения си екзистенциален компас.“