Когато тенът падне
Когато тенът падне е време да признаеш, че с морето ще се видите след една година.
Твоят любим морски град е като любовница, която имаш правото да виждаш само веднъж в годината. Прекарвате си незабравимо и винаги се връщаш обратно, за да те приюти. Работиш 365 дни, за да можеш отново да я видиш, а на есен гузно се връщаш обратно при „твоята си”, която обичаш, да, но по друг начин.
Стягаш куфарите и взимаш с теб далеч повече от нужното. Купуваш си билет - така, както го обичаш - еднопосочен и без да знаеш с какви мисли ще пътуваш. Познаваш автобуса си по пясъка в багажника. Време е за пътешествие.
Морето си има своите правила. Каквото и да става там е по по-вълнуващо, дали заради вълните или заради това, че винаги около него се превръщаш в друг човек. Дните са най-дълги, нощите никога не стигат, усмивката не пада от лицето, солта е в кръвта и не боли. Излизаш само с пари и лична карта в задния джоб, без грижи - те са на километри от теб. Зарежи диетите - сладолед, царевица, плодове, фрапета и пак сладолед. Тъмна кожа и винаги ти е топло. Леле само колко е топло... Толкова, че спомените ще продължават да те сгряват и след няколко месеца, докато мръзнеш на спирката и се опитваш да си внушиш, че
звукът от дъжда по шосето е почти като шума на морето - вода, само че под друга форма.
Засяда ти бучка в гърлото и си тъжен преди още да сте се разделили. Защото сякаш никога няма да ти писне. Всеки ден морето е с нова премяна, облечено в друг нюанс, тихо или бурно. То те проклина никъде другаде да не изпиташ подобно щастие. Започваш да броиш дните на обратно - още три, още два дни заедно. Не искаш почивката да свършва. Направо влизам при теб, а ти ме вземи с нощното ми къпане. Последен ден. Казваш си, че ще се върнеш догодина, но знаеш, че няма да е същото. Нито стъпките ти в пясъка, нито компанията.
За да свикнеш с раздялата, събирай всички рапани и ги преслушвай от време на време. Скъсай три месеца от календара. Изхвърли вещите, които купувахте заедно – късите дрехи, джапанките и слънчевите очила. Опитай се да забравиш, скрий от очите си снимките, но не се престаравай, защото знаеш, че такава любов ръжда не хваща.
И да бъдеш в най-изискания ресторант, и да поръчваш най-скъпите морски деликатеси, те няма да оставят в теб вкуса на безгрижно синьо лято. Шумът на морето ще бъде заменен от трафика по булеварда. Гларусите, които те събуждаха сутрин, сега са викове на залитащи по улиците, опиянени от градския живот, които също се опитват да запълнят празнината, която лятото им остави. Но колкото и да сипваш в чашата, няма да се върнеш там, при онзи спомен за "бара до морето и морето до бара". Колкото и тънки дрехи да обличаш, ще носиш връхното със себе си, защото никой няма да те топли така, както летните нощи.
Лятото е свършило, когато чуеш "Съжаляваме, но не предлагаме мента.".
Вече и коктейлите са безвкусни. Нищо не е същото. Часовникът върви назад и всеки ден лишава съня ти от няколко минути. Минутите се превръщат в часове, започваш да ставаш все по-рано. С нощта бяхте станали толкова близки напоследък, че чак не помниш как иглеждаше сутринта. Изгрев и първата аларма за утре.
Време е да се примириш, с лятото се отдалечавате. 400 километра и 37 дни по-късно за теб то вече е само мил спомен, от който всичко в теб се преобръща. Край на късометражните филми и ярките цветове. Чао на смеха по никое време пред блока.
Накрая официално ще се сбогувате, защото всяка лятна авантюра си има своя край, а ти ще сменяш всяка песен от радиото, защото принадлежи на плажа, а не на градското задръстване.
