Снимка: Георги Вачев
Любомир Сергеев
Вкусът на хората се променя с времето и слава богу!
Да се твърди, че едно единствено нещо ни е любимо вечно е или малко наивно, или неискрено, или необмислено. Това, разбира се, не са лоши неща, особено когато става въпрос за нещо така лично като най-любимата ми книга. В различните етапи от живота ми е имало различни книги, които съм харесвал повече, срещал съм се с нови автори и нови истории, които в този момент са ми допадали повече от предишните или просто някоя книга ме е „уцелвала” в правилния момент. Минах през „Алхимикът” на Паоло Коелю, чиято философия и до ден днешен ми е пътеводидел. През „Парфюмът” на Патрик Зюскинд, която в един момент възприемах на подсъзнателно ниво и дълго я смятах за най-великото литературно произведение. Въпреки това едно единствено заглавие се открои от хилядите, през които минах и продължавам да минавам. Едно единствено устоя на тези промени на вкуса ми. Това е „The Bromeliad Trilogy” или в превод „Трилогия за номите” на Тери Пратчет. В нея се съдържа абсолютно всичко, в което вярвам, поднесено по прекрасния ненатрапчив метафоричен начин с тонове хумор и мъдрост, който само Тери можеше. Измежду хилядите послания, които са вплетени в нея, може би най-любимото ми е, че измеренията на голямото и малкото са въпрос на собствените ти размери. Безкрайността на света се разстила пред нас, докато се придвижваме през него и колкото по-големи ставаме ние, толкова по-голям става и той и обратното. Тери беше образец за това, как трябва да се движим през този свят и как да го напуснем и героите в тази книга перфектно изразяват тази му философия чрез възможно най-приятните и положителни метафори. В тази книга няма и ред, който да не одобрявам с цялото си същество.
Може би гледам наивно на този факт, но това само може да ме радва! (усмихва се)
