От сърце

Сигурно и сам ще се досетиш, че този текст е продължение на Да имаш баба. Днес ще говоря за баба Десанка - необикновената жена със странно име, на която съм кръстена. 

Този текст е вдъхновен от десерт. От вкуса на Коледа. От един специален човек. И от спомени, които изгарят душата ми и пълнят очите ми със сълзи.

И преди да си се натъжил съвсем (а аз да съм започнала да виждам буквите размазано) - хората си отиват от живота ни, но спомените за тях остават. Звучи банално, но това не го прави по-малко истина.

Когато бях малка, моята баба имаше традиция. Традициите всъщност бяха няколко и те всички сякаш включваха сладкиши (или поне на мен така ми се струва). Дали заради това, или по друга неведома за мен причина, и до днес сладкото е неразделна част от живота ми.

Надявам се, че баба щеше да се гордее, че съм книжна сладкарка (или според дядо - кифладжийка). 

Най-специалната традиция около Коледа беше сладкият салам на баба. Винаги, когато можех й помагах и го правехме заедно. Но понеже бях малка, не си спомням много добре рецептата. И все пак си спомням вкуса - толкова добре, все едно съм го яла вчера. Баба си отиде преди вече немалко години. Отне ми много време да свикна с тази мисъл. Чак миналата Коледа се престраших да опитам да направя „нейния сладкък салам“.

И ако си мислиш, че това е някакъв много сложен сладкиш - на пръв поглед не е. Натрошени бисквити, настъргана лимонова кора, пудра захар, какао, масло, орехи. Но как да уцелиш пропорциите на баба? Как да докараш същия бабин вкус?

Колкото и старание да полагам и колкото и близо да стигнах, трябва да призная, че моят сладък салам не е точно същият. Не би могъл да бъде.

Дори да имах рецептата, коя баба спазва писани бележки и мерки?!*

Тайната на сладкарството (и на готвенето като цяло) е импровизацията. Това, че всеки вкарва нещо от себе си. Ако спазваш много точно дадена рецепта, можеш да повториш резултатите - с времето и опита се научаваш. Но когато говорим за домашно приготвена храна, влагаш душата си и това си личи.

Аз не съм моята баба. Не ми е лесно да го призная. От нея съм наследила вкуса си към шарените рокли (баба беше шивачка). И до ден-днешен, ако се хвана, че съм прегърбена, си правя забележка от името на баба. Още помня пълния ѝ куфар с обувки, който стоеше под леглото и шарените ѝ пеньоари. Крачната шевна машина (за жалост нямам грам талант за шиене) и как косата ѝ миришеше на къдрин след фризьор.

Странни неща запечатва съзнанието ни - спомените не са непременно най-важните и впечатляващи моменти от живота ни.

Спомените се формират основно от сетивата ни - вкуса на сладкия салам, мириса на къдрин, допира на гладкия лъскав плат (чието име не знам). Някои спомени избледняват - други стават по-ярки с времето. Кое на какво се дължи - не мога да кажа. 

Тази година отново ще приготвя сладкия салам. В чест на баба. Защото Коледа никога няма да бъде същата без нея, но частица от нея винаги ще живее в мен. 

*Тази звездичка е малко лирическо отклонение. Докато пишех този текст постоянно си мислех за „Вино от глухарчета“. Ако си чел книгата, се надявам да си спомниш бабата, която приготвяше чудно вкусни ястия. Докато не подредиха кухнята ѝ. Защото за нея готвенето беше магия. В хаосът тя намираше всичко, което ѝ трябва.