Убежище на носталгията, романтичните семейни истории и светлия поглед към заобикалящата действителност – това ни предлага Инстаграм страницата "Колко славко". Зад нея стоят "четири момичета, които се интересуват от снимките на баба ти", както се представят Анна, Ана-Мария, Анита и Калина.
В първата част от разговора ни с тях обсъждахме любопитството на младото поколение към миналото и различните начини да опознаеш по-добре своите родители, баби и дядовци. Във втората пък разговаряхме за границите на носталгията по неизживяното, колективната памет на нашето поколение от края на 90-те и началото на 2000-те години, както и за способността да виждаш красотата в света около себе си – дори на пръв поглед да ти е трудно да я откриеш.
Третата и последна част от нашата "славка" поредица посвещаваме на любимите неща – старите семейни вещи, книгите и музиката от младостта на родителите, незабравимите истории на баби и дядовци и най-ценните уроци от тях. Изобщо – всички онези елементи от собствената ни "славка" действителност, които ни учат да обичаме света около себе си, да бъдем любопитни и да се радваме на живота с вкус към простичките красиви неща.
И най-вече – да не пазим красивите сервизи само за специални случаи.
Любима семейна находка, която сте открили – албум, картичка, значка?
Ана-Мария: Аз си я имам тук – снимка от сватбата на баба ми и дядо ми от 1970 г. Толкова ми е странно да ги виждам на 23 години, на колкото съм аз в момента. Странно е, че това са същите баба и дядо, които аз познавам.
Анита: Писмата от казармата на баща ми и една голяма колекция картинки на колички от дъвки „Турбо“.
Калина: Моето нещо е едно златно сърце, което преди носех, бях го намерила във вещите на майка ми под леглото. Специалното при него беше, че имаше отпечатък от времето, когато майка ми и баща ми са започнали да излизат. Майка ми носела колието и баща ми я попитал дали е сигурна, че е истинско злато. Решил да провери, като го захапал. Но понеже златото било меко, останал отпечатък от зъби. Майка ми много се ядосала и спряла да го носи.
За съжаление, го загубих на летището, когато отивах за пръв път в Англия, но през лятото намерих идентично при един златар – този път обаче без отпечатък. Оттогава не съм го сваляла.
Анна: Снимки, които съм намирала, на нашите от миналото – всички изглеждат, сякаш ги е гонил фотограф, нагласени са по най-перфектния начин. Намирам снимки от техни събирания, на тях като млади и влюбени.
И да виждам така перфектно заснет и куриран живот от най-хубавите им моменти ме вдъхновява да създам мои собствени такива мигове. Може би точно тези снимки най-силно са ми се отразили и най-много ме вдъхновяват да пиша и да мисля по този въпрос.
Любима книга, която сте намерили в старата семейна библиотека?
Ана-Мария: Аз съм много благодарна на баба ми и дядо ми, че пазят страшно много книги. Всеки път, когато отида на село, си намирам нови и нови. Харесвам стари издания, които са останали от майка ми и леля ми и винаги са надписани с имената им. Най-често първо има името на леля ми и няколко години по-късно, когато майка ми е наследила книгата, името на леля ми е задраскано и е написано името на майка ми.
Това обикновено са руски класики, изписани с техните бележки, мисли, от време на време и разни драсканици. Харесвам ги, защото ми е много интересно да видя какви са били впечатленията им от конкретната книга, а също и защото от време на време се прокрадват разни глупости, каквито очакваш от всеки ученик.
Калина: Имаше една много дебела книга с приказки, която мама ми четеше, когато бях малка, обожавах я. Кориците ѝ се разпадаха и майка ми беше ходила в една печатница, за да я подшият отново. А нещо, което сега съществува и което винаги ще пазя, е тефтерът на мама с рецепти, който е започнала да си води още като студентка. Има много важни рецепти там – половината са на баби и сега не бих могла да ги намеря от първа ръка.
Анита: Аз се сещам за книга не заради съдържанието, а по-скоро заради начина, по който я намерих. Миналата година на тавана открих една книга, заровена измежду много други от колекцията на баба ми. Тя беше подписана от директора на училището ѝ и вътре с много патос беше изписано, че книгата се връчва на баба ми за отличен успех от 4. клас през 1963 година. Това послание беше много в стила на баба ми, която винаги се е хвалела с това, че е била отлична ученичка.
Анна: Това, което ми изплува, е една много стара книга, която баба ми има още от своята баба. Често ми я четеше като малка и много обичах да я разглеждам, защото е изключително интересна визуално. Много голяма, много мистериозна и посветена на зодиите, гледането на ръка, Таро картите и други подобни спиритуални неща.
Любима песен от младостта на родителите ви?
Ана-Мария: Моята няма да е българска, защото баща ми е голям рокаджия и е израснал с това, нелегално да презаписва рок песни на касетки и да настройва различни радиостанции, за да хващат чужди сигнали. Така че може би всичко, що е Лед Цепелин, Металика и т.н. – израснала съм с тези рок групи. Баща ми много обича да ми разказва как първият концерт, на който съм ходила, е бил на Цепелин – когато с майка ми са ги слушали на живо, тя е била бременна с мен.
Анита: Чисто музикално, нещо което ме свързва с нашите, е музиката от 90-те. Тогава те са били тийнейджъри. Като бях малка, ми пускаха песни от своята младост и до ден днешен много ми харесват. Имам си плейлист с деветесетарски денс хитове. И ми е малко тъжно, защото само аз си ги слушам, точно тази музика сякаш не е нито достатъчно стара, нито достатъчно нова, за да открия много други хора, които я харесват.
Калина: От носталгия към България още през първата ми година в Англия започнах да си пускам български песни за успокоение. Една от любимите ми и първата, която слушах в онзи период, е "Богатство" на Тангра.
Харесва ми, че се пее за това, как героят не се нуждае от пари, а единствено от простичкото богатство на звездите.
Анна: Не мога да избера измежду всички песни на Тони Димитрова и "Клетва" на Щурците. Тони Димитрова е любимата певица на майка ми и винаги, когато сме пътували нанякъде, това е бил ексклузивният саундтрак. "Клетва" пък беше песента на нашите, когато бях малка.
Любима история, която са ви разказвали родители, баби и дядовци?
Анита: Нашите са ми разказвали как са ходели на срещи тъкмо когато са започнали да излизат. Тъй като не са имали достатъчно пари, за да почерпи баща ми или майка ми да успее да плати своето, те си поръчвали едно кафе и една Кока-Кола. Докато майка ми пие кафето до половината, баща ми пие от колата и след това си ги разменят. Става ми много мило от тази история – въпреки трудностите хората пак са намерили начин за нещо по-добро.
Ана-Мария: Едната ми баба е учила пет години в университет в Москва. Една от любимите ми истории е за това, как се е учила да кара кола като студентка – само че не на лек автомобил, а на някакъв тип военен. Имало е и хора, които се возят отзад. Докато баба ми била на изпит с инструктора, много се е паникьосала и забила колата в някаква канавка заедно с хората отзад. За щастие, не е имало пострадали, но тогава баба ми се зарекла, че повече няма да седне зад волана.
Историята е интересна, защото баба непрекъснато разказва колко добре се е справяла в университета, как е завършила със златен медал и т.н., затова ми беше интересно да разкаже история за провала си в шофьорските опити. Затова и беше много горда, когато взех моя шофьорски курс – това дори беше подаръкът за бала ми от нея. Защото въпреки всичко не спира да ми повтаря как цял живот ѝ е било голямо съжаление, че не е преодоляла страха си след тази случка.
И ето, че дори баба, която е завършила със златен медал в Москва и винаги се е справяла толкова добре, може да се провали в нещо само защото я е страх.
Анна: Моята баба винаги ми е разказвала как постоянно е била заобиколена от разни обожатели, от които не харесвала никого. Не е била твърде заинтересована и ентусиазирана за тази част от живота си. Интересно ми е как тогава е харесала дядо ми – те се срещнали на работа и баба ми се впечатлила, защото дядо много пъргаво е скочил в някаква дупка, от която после е излязъл. Явно това е било нещото, което е накарало ледената кралица да реши, че това е човекът.
Калина: При мен пък е историята за запознанството на майка ми и баща ми – на един купон в университета. Заговорили се и баща ми споменал, че е от същия факултет като майка ми. Тя обаче никога не го била виждала, защото отначало той изобщо не ходил на лекции. Явно обаче я харесал, защото оттагава ходил на всяка лекция, макар и без това да е бил от най-добрите студенти в курса си. За съжаление, го късали на някои изпити само защото доказвал теориите по различен начин.
А най-ценен урок, научен от тях?
Ана-Мария: Че винаги има начин да се справиш. Рано или късно нещата се нареждат и не е нужно да задълбаваш прекалено много в даден провал и да се отдаваш на разни негативи. Просто продължаваш напред. Винаги това е била най-движещата мантра в семейството ми – опитваш нещо, ако не стане, поне си научил защо не се получава. И продължаваш напред по друг начин, намираш си нещо друго.
Анита: Каквото и да става, животът никога не спира. Не трябва да спираш и ти.
Анна: И за мен това е основно нещо. Има една фраза, която баба ми много често ми е казвала, когато нещо ме е тревожило: "И това ще мине." Това е изключително вярно както за хубавите, така и за лошите неща – наистина всичко минава и се оправя, а ако се провали – ще се оправи пак. Няма нищо константно в живота на човек и не трябва да си закован и отчаяно да стискаш неща, които не ти принадлежат или в момента те притесняват.
Това го виждаш постоянно, когато слушаш историите на по-възрастните – родители, баба, дядо – виждаш през колко много неща са минали и ти се струва, че е невъзможно човек да преживее подобни трудности.
Но ето ги тук, на 80 и няколко години, усмихват ти се и явно им е било по силите да го преживеят. Виждаш, че имат семейство, дом и в крайна сметка всичко се е наредило по един или друг начин.
За финал – какво ще пожелаете на нашите читатели?
Анна: Романтизирайте живота си по най-продуктивния начин, търсете красивото във всичко, което ви заобикаля и което ви се случва. Винаги ще има проблеми, винаги ще има грозота, винаги ще има неща, които не ни харесват. Разбира се, трябва да ги имаме предвид, не можем да ги игнорираме. Но трябва да се учим от тях и да попиваме полезните неща, за да се стремим към по-доброто и по-красивото.
Калина: Да са любопитни към това, което имат, и това, което ги заобикаля, към културата си. Да не се вглъбяват толкова много в неща, които са далече от тях, преди да са опознали това, което вече ги заобикаля. Да откриват щастие и самочувствие в собствената си идентичност.
Анита: Хубавият живот не е в нещата, които нямаш. Хубавият живот е тук и сега. Има неща, които не ни харесват, но колко му е да си направиш едни палачинки и те да изглеждат класно в старите чинийки на баба със златния кант и цветята? Това, че на теб ти харесват тези неща и си направил така, че да бъдеш доволен с тях, е твоя лична победа; стремеж да живееш с вкус към живота.
Анна: Да, аз винаги съм се чудила на хората, които си пазят хубавите сервизи за специален случай. Така че тук ще кажа – не си ги пазете!
Пийте си водата в кристалните чаши на баба и се радвайте по всеки начин, по който можете. Защото утре може да не се събудиш – тогава какъв е смисълът, че си пазил любимия си сервиз, който толкова ти харесва, когато не си го ползвал нито веднъж?
