Четири момичета, които се интересуват от снимките на баба ти. Така Анна, Ана-Мария, Анита и Калина се представят в общата си Инстаграм страница "Колко славко". Момичетата, помежду си наричащи се "славколежки", се запознават в университета, който и четирите завършват в Обединеното кралство. Различните специалности – рисуване, фотография, моден дизайн и илюстрация – не ги спират да се сприятелят и да си помагат през студентските години в чужбина.
Далеч от България, попаднали в предубедената среда на хора без личен поглед над живота в Източна Европа, Анна, Ана-Мария, Анита и Калина задълбочават интереса си към родната действителност и се увличат по онези неща, които в Англия откриват, че им липсват – архитектурата, музиката, храната, културата, обичаите, старите истории на родители, баби и дядовци. В дипломните си проекти и четирите се фокусират върху източноевропейската естетика, близкото минало на България и неговите останки в собственото ни настояще; в реалността, която познаваме днес.
"Беше много полезно за всички ни, че навлязохме в тези теми едновременно. Защото всички сме живели в България и имаме лично преживяване, свързано с тези проекти, докато хората, които ни оценяваха, нямаха този поглед. Беше интересно да съпоставим обективната и субективната гледна точка над страната и региона, от който идваме. Така се вдъхновихме да променим наратива за "славкия" живот, защото не всеки българин и изобщо човек, който живее в тази реалност, се е освободил напълно от западния поглед над Източна Европа", споделят момичетата.
Именно така се ражда идеята за "Колко славко" – онлайн пространство, в което четирите представят чаровната страна на живота в България. Започнала като страница с предимно естетически цели, "Колко славко" постепенно се превръща в същинско общество от млади хора, които споделят своето отношение към паметта, семейните истории и връзката с миналото. Защото всеки понякога се нуждае от един "ритуал за забавяне на времето"…
За читателите, които не са запознати със съдържанието на "Колко славко" – как бихте описали какво споделяте там и каква е целта на страницата?
Анита: Първоначално изобщо не знаехме какво целим с този профил и го направихме основно с естетически замисъл – да споделяме неща, които сме намерили за чаровни, но и типични за българската култура и източноевропейската естетика. С времето се появиха снимки на нашите родители, по-дълги и дълбоки истории и т.н.
Ана-Мария: В началото споделяхме снимки от кварталите и градовете ни – чисто и просто за визуално удоволствие. После малко по малко започнахме с архивните снимки, всяка започна да се рови в стари албуми на баби, на родители, да подпитва тук-там за истории – семейни или от градовете ни.
Малко по малко различни хора, които ни следват, също започнаха да ни изпращат свои снимки и истории, което създаде по-голямо усещане за общност, споделяща еднакви интереси и желание да разбере миналото.
Калина: Мисля, че най-лесният начин да се обясни е като блог за оценяване на обикновения живот. Инстаграм по принцип се свързва с хора, които се опитват да покажат най-хубавата си страна и не биха качили снимка на себе си по джапанки на село, докато хранят кокошките на баба. Много често се опитват да насилват някаква западна естестика в своята силно източноевропейска околност. И в това няма проблем, всеки може да прави, каквото иска.
Но когато го виждаш често, несъзнателно започваш да приемаш, че едното може да се показва, а другото не. Че едното е грозно, а другото не, че едното може да се снима, а другото не. И това е много потискащо – особено ако всеки ден минаваш покрай панелките, а си ги приел за грозни. Така не успяваш да приемеш собствената си реалност.
Анна: Затова този профил помогна и на нас в процеса на създаване – да оценяваме и да се вълнуваме повече от малките ежедневни неща. „Колко славко“ ни помогна да романтизираме живота си по изключително странен и вълнуващ начин. За нас е много вълнуваща тази източноевропейска реалност и се надяваме, че и за хората, които ни следват, ефектът е такъв – да се създаде общност, в която всички оценяват и се вълнуват от нещата, които правят обществото ни такова, каквото е.
Защото точно тези малки детайли, които всички сме преживели и всички имаме в живота си и виждаме от родителите си, от бабите си, от нас самите – точно те са дефинитивните качества на народа ни, на културата ни.
И са неща, които оспоред мен трябва да ни карат да се чувстваме щастливи, вместо да ни е срам и да се стремим да копираме други култури. Няма нищо лошо в чуждите култури, можем да ги инкорпорираме по някакъв начин в живота си, но не е нужно да ги смятаме за по-добри и идеализирани за сметка на нашата.
Анита: С „Колко славко“ се опитваме да кажем: "Хора, вижте какво имаме. Нека му се радваме, защото е чаровно и хубаво. И не е нужно да ни е срам от него просто защото чуждото ни се струва по-екзотично и красиво."
Какво точно събужда любопитството на четири млади момичета към миналото на техните семейства и на страната ни като цяло? Защо ви вълнуват толкова историите на родители, баби, дядовци?
Ана-Мария: Интересни са ни техните преживявания, съпоставени с нашите днес – като израснали и осъзнати хора. Естествено, има много разлики заради времето и политическия режим, в който са живели. Но ние усещаме влиянието на тяхното възпитание и техния начин на мислене, който е повлиян от начина на живот, който са били принудени да водят.
И мисля, че просто ни е интересно да разберем различни техни преживявания и истории, които малко или много са ги формирали и са ги направили хората, които са и които познаваме днес.
Това е особено интересно при бабите и дядовците – ние ги познаваме в една светлина и тя е като баби и дядовци. Те са хората, които са ни гледали като малки, които сега ни готвят и ни се радват, от време на време пускат коментари дали сме надебелели, или не. И които невинаги ни разбират, тъй като сме доста различни поколения. Но в същото време доста често забравяш, че те също са имали младост, също са били на нашите години и са правили странни неща, събирали са се в разни мазета да записват музика и какво ли още не.
Интересно е да разбереш какви са били родителите ти, бабите и дядовците ти, преди ти да се появиш. Защото това още живее в тях, следователно се предава и в теб.
Но те едва ли просто така биха започнали да ти разказват за голяма част от историите от младостта си, затова трябва да ги попиташ. Това е по-голямата подбуда да разпитваме собствените си родители, баби и дядовци за миналото и младостта им и да подтикваме хората по-често да правят същото.
Калина: Тук даже излизаме от конкретната естетика, към която се стремим, и минаваме към общочовешкото. Аз лично нямам такава връзка с моите баби и дядовци, за съжаление, но толкова много ме радват такива истории. Много се впечатлявам от идеята за аналоговия свят. Може би ми харесва повече, отколкото трябва, но това е някакъв вид ескейпизъм, особено от началото на пандемията насам.
Ние сме принудени да стоим пред екрана почти постоянно, вече всичко важно се случва там. И идва един момент, в който губиш представа за реалността. Дори дипломирането ни в университета – един много важен и личен момент – е преживяно по фалшив и нелеп начин, когато се случва пред екран. В най-лошите моменти се усеща, сякаш някой краде от младостта ти.
И да слушаш тези истории от времето, когато хората не са имали телевизия, телефони и т.н. – от нашата гледна точка това е много освобождаващо. Крадеш малко от тяхната истинска младост, когато твоята ти се струва малко или много фалшива. Те са имали много трудни моменти, които ние сега не се налага да преживяваме, но е хубаво малко да си помечтаеш за един по-различен свят.
Анита: Слушайки тези истории, получаваш възможност да излезеш от света, който познаваш като млад човек, и да влезеш в едно друго време, в главата на някого другиго, в преживяванията на някого другиго. Да избягаш от мозъка на човек от младото поколение, чиято черта е да задълбава, анализира и премисля преживяванията си твърде много.
Анна: Може би се вдъхновяваме от опростения поглед над живота. Хората са имали много проблеми, живели са в сложно време, но са живели простичко. Не са се замисляли толкова и максимално са извличали от малкото, което са имали като възможности. А пък ние, имам чувството, че имаме по-малко проблеми, но в главата си създаваме повече.
Но макар да става въпрос за най-близките хора, истинското сближаване с тях може да е доста трудно. Как по-точно се случва процесът на опознаване? Какъв е начинът да вникнем в преживяванията на хората, благодарение на които ни има?
Ана-Мария: Може би една пътека, по която можеш да тръгнеш, е когато разглеждаш стари семейни албуми, да ги разпитваш за различни ситуации от снимки. Те невинаги са отворени да ти разказват всичко, някой път си личи, че спестяват някои неща.
Но в крайна сметка най-важното е просто да прекарваш повече време с тях и да се опитваш да създаваш общи преживявания, които да ви събират, да ви сближават. Оттам – малко по малко – те започват да ти разказват.
При бабите съм забелязала, че не им трябва много. По всеки въпрос могат да говорят с часове. При дядо ми например е малко по-различно – когато той иска да си разкаже нещо, ще си го разкаже, без да го карам.
Мисля, че при нас желанието да се опитваме да прекарваме повече време с родители, баби и дядовци, беше породено от факта, че дълго време бяхме далеч от тях. Аз още не живея в България и всеки път, когато се прибирам, се опитвам да ги виждам възможно най-често и да прекарвам възможно най-много време при тях.
Анна: Аз съм много близка с моята баба, винаги сме си говорили като приятелки, включително по лични теми. Винаги сме били изключително близки и не съм търсила някакъв специфичен начин да установя тази връзка с нея. Просто съм там, ходя при нея – понякога всеки ден – и я слушам.
Винаги зависи от човека, с когото се опитваш да изградиш връзката, но на първо място трябва да си там. Трябва да направиш усилието да изградиш връзка с този човек, защото фактът, че имате роднинска връзка, колкото и близка да е тя, не е достатъчен, за да имате близост.
Дори с родителите ни, ако не правиш активното усилие да се сближиш с тях, отново може да не ги познаваш изобщо. Така че съветът ми е просто да слушаш историите, когато искат да ти ги разкажат, или когато имаш нужда от някакъв съвет, да ги питаш и да търсиш тяхното мнение, да покажеш по някакъв начин, че имат стойност и че нещата, които знаят и са преживели, могат да са ти полезни в момента. Може би някои възрастни хора чувстват, че невинаги нещата, които разказват на внуците или на децата си, са най-интересното нещо за тях, а всъщност могат да бъдат. На мен баба ми много често ми е помагала със съвети и с поглед над нещата.
Затова за мен в старите снимки и в историите на родителите ми и баба ми винаги ми е бил най-интересен начинът, по който сме еднакви – въпреки изключителната разлика във времето и в процеса на нашето израстване.
Хората са хора и винаги ще намерят начин да бъдат такива, независимо в каква клетка ги сложиш и какви ограничения им поставяш. Винаги ще намерят начин да се забавляват, да правят глупави неща и да грешат.
Затова винаги много съм се вълнувала от снимки, които намирам на нашите, които може би са малко по-разчупени, защото аз ги познавам в друга светлина, и никога не бих си представила, че са правили определени неща. Но не, като млади са били същите като нас, също толкова джаста-праста, колкото и ние се опитваме да бъдем.
Защото хората винаги ще са хора по начина, по който могат. Това е чаровното за мен и точно това си струва да бъде показано.
Интервюто с момичетата от "Колко славко" продължава в следващите части.
