Колко мило, "Колко славко": Момичетата, които се интересуват от снимките на баба ти (Част 1)
Четири момичета, които се интересуват от снимките на баба ти. Така Анна, Ана-Мария, Анита и Калина се представят в общата си Инстаграм страница "Колко славко". Момичетата, помежду си наричащи се "славколежки", се запознават в университета, който и четирите завършват в Обединеното кралство. Различните специалности - рисуване, фотография, моден дизайн и илюстрация - не ги спират да се сприятелят и да си помагат през студентските години в чужбина.
Далеч от България, попаднали в предубедената среда на хора без личен поглед над живота в Източна Европа, Анна, Ана-Мария, Анита и Калина задълбочават интереса си към родната действителност и се увличат по онези неща, които в Англия откриват, че им липсват - архитектурата, музиката, храната, културата, обичаите, старите истории на родители, баби и дядовци. В дипломните си проекти и четирите се фокусират върху източноевропейската естетика, близкото минало на България и неговите останки в собственото ни настояще; в реалността, която познаваме днес.
"Беше много полезно за всички ни, че навлязохме в тези теми едновременно. Защото всички сме живели в България и имаме лично преживяване, свързано с тези проекти, докато хората, които ни оценяваха, нямаха този поглед. Беше интересно да съпоставим обективната и субективната гледна точка над страната и региона, от който идваме. Така се вдъхновихме да променим наратива за "славкия" живот, защото не всеки българин и изобщо човек, който живее в тази реалност, се е освободил напълно от западния поглед над Източна Европа", споделят момичетата.
Именно така се ражда идеята за "Колко славко" - онлайн пространство, в което четирите представят чаровната страна на живота в България. Започнала като страница с предимно естетически цели, "Колко славко" постепенно се превръща в същинско общество от млади хора, които споделят своето отношение към паметта, семейните истории и връзката с миналото. Защото всеки понякога се нуждае от един "ритуал за забавяне на времето"...
За читателите, които не са запознати със съдържанието на "Колко славко" - как бихте описали какво споделяте там и каква е целта на страницата?
Анита: Първоначално изобщо не знаехме какво целим с този профил и го направихме основно с естетически замисъл – да споделяме неща, които сме намерили за чаровни, но и типични за българската култура и източноевропейската естетика. С времето се появиха снимки на нашите родители, по-дълги и дълбоки истории и т.н.
Ана-Мария: В началото споделяхме снимки от кварталите и градовете ни – чисто и просто за визуално удоволствие. После малко по малко започнахме с архивните снимки, всяка започна да се рови в стари албуми на баби, на родители, да подпитва тук-там за истории – семейни или от градовете ни.
Малко по малко различни хора, които ни следват, също започнаха да ни изпращат свои снимки и истории, което създаде по-голямо усещане за общност, споделяща еднакви интереси и желание да разбере миналото.
Калина: Мисля, че най-лесният начин да се обясни е като блог за оценяване на обикновения живот. Инстаграм по принцип се свързва с хора, които се опитват да покажат най-хубавата си страна и не биха качили снимка на себе си по джапанки на село, докато хранят кокошките на баба. Много често се опитват да насилват някаква западна естестика в своята силно източноевропейска околност. И в това няма проблем, всеки може да прави, каквото иска.
Но когато го виждаш често, несъзнателно започваш да приемаш, че едното може да се показва, а другото не. Че едното е грозно, а другото не, че едното може да се снима, а другото не. И това е много потискащо - особено ако всеки ден минаваш покрай панелките, а си ги приел за грозни. Така не успяваш да приемеш собствената си реалност.
Анна: Затова този профил помогна и на нас в процеса на създаване – да оценяваме и да се вълнуваме повече от малките ежедневни неща. „Колко славко“ ни помогна да романтизираме живота си по изключително странен и вълнуващ начин. За нас е много вълнуваща тази източноевропейска реалност и се надяваме, че и за хората, които ни следват, ефектът е такъв – да се създаде общност, в която всички оценяват и се вълнуват от нещата, които правят обществото ни такова, каквото е.
Защото точно тези малки детайли, които всички сме преживели и всички имаме в живота си и виждаме от родителите си, от бабите си, от нас самите - точно те са дефинитивните качества на народа ни, на културата ни.
И са неща, които оспоред мен трябва да ни карат да се чувстваме щастливи, вместо да ни е срам и да се стремим да копираме други култури. Няма нищо лошо в чуждите култури, можем да ги инкорпорираме по някакъв начин в живота си, но не е нужно да ги смятаме за по-добри и идеализирани за сметка на нашата.
Анита: С „Колко славко“ се опитваме да кажем: "Хора, вижте какво имаме. Нека му се радваме, защото е чаровно и хубаво. И не е нужно да ни е срам от него просто защото чуждото ни се струва по-екзотично и красиво."
Какво точно събужда любопитството на четири млади момичета към миналото на техните семейства и на страната ни като цяло? Защо ви вълнуват толкова историите на родители, баби, дядовци?
Ана-Мария: Интересни са ни техните преживявания, съпоставени с нашите днес – като израснали и осъзнати хора. Естествено, има много разлики заради времето и политическия режим, в който са живели. Но ние усещаме влиянието на тяхното възпитание и техния начин на мислене, който е повлиян от начина на живот, който са били принудени да водят.
И мисля, че просто ни е интересно да разберем различни техни преживявания и истории, които малко или много са ги формирали и са ги направили хората, които са и които познаваме днес.
Това е особено интересно при бабите и дядовците – ние ги познаваме в една светлина и тя е като баби и дядовци. Те са хората, които са ни гледали като малки, които сега ни готвят и ни се радват, от време на време пускат коментари дали сме надебелели, или не. И които невинаги ни разбират, тъй като сме доста различни поколения. Но в същото време доста често забравяш, че те също са имали младост, също са били на нашите години и са правили странни неща, събирали са се в разни мазета да записват музика и какво ли още не.
Интересно е да разбереш какви са били родителите ти, бабите и дядовците ти, преди ти да се появиш. Защото това още живее в тях, следователно се предава и в теб.
Но те едва ли просто така биха започнали да ти разказват за голяма част от историите от младостта си, затова трябва да ги попиташ. Това е по-голямата подбуда да разпитваме собствените си родители, баби и дядовци за миналото и младостта им и да подтикваме хората по-често да правят същото.
Калина: Тук даже излизаме от конкретната естетика, към която се стремим, и минаваме към общочовешкото. Аз лично нямам такава връзка с моите баби и дядовци, за съжаление, но толкова много ме радват такива истории. Много се впечатлявам от идеята за аналоговия свят. Може би ми харесва повече, отколкото трябва, но това е някакъв вид ескейпизъм, особено от началото на пандемията насам.
Ние сме принудени да стоим пред екрана почти постоянно, вече всичко важно се случва там. И идва един момент, в който губиш представа за реалността. Дори дипломирането ни в университета – един много важен и личен момент – е преживяно по фалшив и нелеп начин, когато се случва пред екран. В най-лошите моменти се усеща, сякаш някой краде от младостта ти.
