Хора, които малко по малко се опитват да намерят своето място в света. Така се представят Анна, Ана-Мария, Анита и Калина – четирите момичета, които се интересуват от снимките на баба ти. Те стоят зад Инстаграм страницата "Колко славко", където споделят чаровната страна на живота в България и леко носталгичния поглед към миналото и младостта на онези, благодарение на които съществуваме.
Момичетата се запознават и сприятеляват по време на студентските си години в Англия, където се задълбочава интересът им към родната действителност и желанието им да се почувстват свързани с дома и семейството. Неусетно четирите започват да се вълнуват от старите семейни истории и албуми със снимки, липсват им храната, музиката и дори панелните блокове, които са оставили зад граница. Така се ражда "Колко славко", като място, което приютява тези липси, стремежи и лични търсения на една малка общност от млади хора, които искат да виждат "славкия" живот през малко по-розови очила.
В първата част от разговора ни с момичетата от "Колко славко" обсъждахме любопитството на младото поколение към миналото и различните начини да опознаеш по-добре своите родители, баби и дядовци. Днес с Анна, Ана-Мария, Анита и Калина говорим за границите на носталгията по неизживяното, ролята на колективната памет в съвременния свят и способността да намираш красотата – дори в привидно грозната заобикаляща действителност.
В профила си често наричате погледа назад към миналото една "носталгия по неизживените дни". Къде обаче е границата между безплодната носталгия, превъзнасянето по нещо неизживяно и умението истински да почерпиш опит от него?
Калина: Много често обсъждаме това и много внимаваме как ще го поднесем в "Колко славко", за да не си помисли някой, че пропагандираме самото време и начина, по който са живели хората тогава.
Анна: Ние сме наясно каква конотация носи самата естетика и какъв е бил самият живот. Доколкото можем, без да сме живели тогава, сме информирани за реалността – от истории, книги, дори дисертациите ни, които са посветени на тази тема. Опитваме се обаче публикациите ни да не бъдат политически.
Стараем се да извлечем по-скоро човешкия начин, по който хората са се справяли. Човешкият отговор на една не толкова човешка епоха.
Не знам доколко обективно ни се получава, защото наистина има момент, в който може да изглежда като носталгия по нещо, което не ни се е случвало. А как може да си носталгичен към време, в което не си живял? Но ние се вълнуваме от нещата, от които имаме някакви спомени. Определена естетика от домовете на бабите ни, от неща, които те ни разказват. Търсим човешкото изживяване; нещата от миналото, с които можем да се свържем и да се идентифицираме като млади хора, а не толкова историческата и политическата страна на времената, които не сме преживели. По-скоро търсим процесите, които и в момента преживяваме.
Калина: Докато проучвах темата за близкото ни минало, осъзнах, че може би най-големият проблем от културна гледна точка – не само на България, но и на цяла Източна Европа, е това избягване от времето, игнориране на настоящето. Съзнателно пренебрегване на това, което се е случвало. Защото голяма част от хората, които са живели в това време, са травмирани. И естествената реакция в случай на травма е да не мислиш за това.
Ние, като хора, родени десетина години след края на този период, нямаме директен досег с него. Но въпреки това сме израснали в останките му, в панелните квартали, с порядките на това време. Възпитани сме от хора, които са живели тогава, и носим този отпечатък. Затова мислим, че можем да се стремим да анализираме тези въпроси, да ги обсъждаме, да променяме гледната точка за тях през изкуството. За да съборим стигмата и нежеланието да се говори открито и обективно по тези теми.
Защото всички сме объркани, израснали сме с предразсъдъци, които идват от семействата ни и тяхната гледа точка спрямо това време. Но можем да ги преодолеем, за да успеем да приемем реалността – такава, каквато е.
Често споделяте истории за игрите, които децата от нашето поколение са играли като малки, за споделената култура и изкуство, които сме потребявали – оказва се, че те са запечатани в спомените ни по идентичен начин. Каква е ролята на колективната памет в живота ни днес и в бъдеще?
Анна: Мисля, че все повече и повече се изненадваме доколко е изградена такава колективна памет. Защото живеем в собствен свят и сами се вълнуваме за определени неща. И когато ги качим в интернет и видим колко много хора имат същите преживявания, това страшно ни пълни душата. Защото се вижда колко сме еднакви, колко много сходни преживявания имаме във връзка с малки и прости неща. Струва си да говорим за тях, да създаваме чувство за принадлежност.
Защото имам чувството, че в България през последните години липсва това чувство за принадлежност. Всичко е много разединено, всеки иска да е нещо друго, търси нещо друго.
Мисля, че точно тези много малки елементи от нашето детство като игрите, бисквитите, филмите, такива прости неща, които просто те карат да се усмихнеш и да изпитваш носталгия – това са колективните преживявания, които ти напомнят за твоята идентичност и те свързват с хората, които ги споделят.
Това са нещата, които ни свързват като постсоциалистическо поколение. Това, което трябва да правим, е просто да се съберем в тези преживявания и да вървим заедно нанякъде, където знаем какво ни дефинира и какво ни събира като народ. Естествено, всеки по различен начин ще разбира тези неща, но когато откриеш какво те събира с другите, можеш да постигнеш много повече, защото ще носиш това чувство за принадлежност към народа си, усещането, че не сме толкова различни.
Ана-Мария: Когато видиш, че нещата, които си правил като малък, са толкова близки до нещата, които и другите хора са правили, когато се разпознаеш в тези преживявания, които другите хора споделят, се създава едно усещане, че не е нужно да не сме доволни. Нашето поколение сякаш е свикнало да вижда реалността през негативния поглед на Запада към Източна Европа и оттам да се срамува от начина, по който сме израснали.
Затова е хубаво още от по-малки да си споделяме такива малки неща, които не са ни правили такова впечатление, когато сме били в детската градина или в началното училище, а всъщност са били голяма част от сформирането ни като хора днес.
Когато виждаш, че споделяш такива преживявания, случки и действия от времето, когато си бил по-малък, с толкова много хора, спираш да се срамуваш, а миналото и детството ти започват да изглеждат по-чаровни, приемливи, хубави.
В една ваша публикация пишете: „Търсещите красота не някъде по света, а около себе си, са едни от най-свободните хора, които можеш да срещнеш.“ За какво се оглежда окото, което търси красотата – особено когато на пръв поглед тя липсва?
Калина: При мен е много силно това чувство – когато се прибирам за някоя ваканция от Англия и всичко ми се струва изключително красиво. И си мисля, че ще мине, един месец ще му се порадвам и после ще започна да се дразня. Но не ми е омръзнало. Продължаваш да ги търсиш тези неща, да ги гледаш. Особено ако снимаш – когато излезеш, гледаш на света по малко по-различен начин, много повече внимаваш и търсиш красивото. Това ти става навик и просто не можеш да спреш.
Анна: Когато има с кого да споделяш тези красиви неща, може да се превърне в игра, във вътрешна шега – дали с приятели, дали с цяла Инстаграм страница, както е в нашия случай. Просто да бъде част от разговора. Нещо, което активно търсиш. Така изграждаш навика да виждаш чаровното вместо грозното.
Грозното е там така или иначе, то не се нуждае от коментар. Никой не твърди, че панелките са някакви архитектурни шедьоври, ясно е, че има грозота, но какъв е смисълът да се концентрираме върху това, когато има неща, които могат да те накарат да се усмихнеш.
Естествено, ние не сме мислели винаги по този начин. Като всички останали в някакъв момент сме мразели тази естетика, били сме изморени от нея, била ни е грозна, била ни е сива. Но мисля, че точно фактът, че сме имали възможността да я напуснем за достатъчно дълго време и да сме заобиколени от това, което обикновено идеализираме в главата си, ни е помогнало да оценим нашата собствена естетическа реалност. Твоя отговорност е да търсиш красотата в околността си, когато не можеш да я промениш. Трябва да я намериш по един или друг начин.
Калина: А за да я намериш, трябва да я търсиш. Човек вижда това, което иска да види. Ако искаш да търсиш красота, ще я намериш макар и грозното да ти се струва по-лесно за разпознаване.
Ана-Мария: При мен е малко по-различно, защото с изключение на пандемията не съм се прибирала в България за повече от месец. Всеки път, когато се прибирам, няма как да не започна да обръщам внимание на всички хубави неща, които ми липсват и които никога не съм си представяла, че ще ми липсват – като начина, по който някоя баба си полива цветята пред блока. Такива малки детайли, порутени беседки, магазинчета, бабите, които се събират и люпят семки. Преди подобни неща или са ме дразнели, или са ми се стрували не толкова интересни, а сега ги виждам като част от общата картина; като неща, които си струва да бъдат документирани и запазени, защото са част от ежедневието ни.
Може би на пръв поглед те не ти се струват кой знае колко красиви. Но аз вече доста дълго време живея извън България и то в град като Лондон, който хората приемат като някаква велика мечта. А тук също има доста грозни неща, далеч не всичко е толкова перфектно и уредено.
И вече с тази гледна точка нещата, които преди са ми се стрували не особено привлекателни в българските пейзажи, са ми доста по-красиви. Определено носталгията също е фактор, но България вече ми се струва по-интересна. По-уютна, отколкото преди.
Анита: Клишето за това, че оценяваш нещо, когато го загубиш.
Анна: Със същия успех можеше да имаме страница, в която снимаме и обсъждаме грозните неща в нашите градове, но няма смисъл да се води този разговор. Не можеш да мразиш нещо към по-добро. Можеш да приемеш и да обичаш нещо към по-добро, да го изградиш. Но първо трябва да го приемеш каквото е и да градиш над това, което вече имаш.
Защото, когато мразиш нещо, ти отричаш абсолютно всичко за него – и добрите, и лошите черти. И нито градиш над вече постигнатото, нито се учиш от грешките.
Това е в основата на посланието, което искаме да отправим с "Колко славко" – просто трябва да приемем миналото, за да имаме прогрес, вместо да отричаме всичко, което е било преди и което се случва сега.
Интервюто ни с момичетата от "Колко славко" продължава и в следващата част.
