Интервюта

В деня след преместването ми в София отидох на куклен театър. Представлението се казваше "Дъщерята на самурая", а зад него стоеше екипът на театралната формация "Сенджу". Още тогава имах щастието да познавам режисьорката Любомира Костова и ако трябва да съм честна, отидох най-вече с идеята да я подкрепя и да науча с какво се занимава. Не подозирах, че това, което ще видя през онази септемврийска вечер, дълго време ще остане в мислите ми. И определено не очаквах куклен театър да ме докосне така дълбоко с красотата, изящността и лекотата, с която поднася едни от най-важните уроци за любовта и щастието.

Театралната формация "Сенджу" е първият български проект, който създава спектакли по модела на японския марионетен театър "Такеда". Неговата традиция води началото си още от 17. век, а днес единственият ѝ наследник е японецът Сенджу Такеда. За радост, той е решен да не позволи натрупаните опит и знания да си отидат с него, затова ги споделя с българската формация "Сенджу" и дори изработва куклите, които екипът ѝ изпозва в представленията си.

За пръв път театър "Такеда" е представен пред българска публика през 2018 г. със спектакъла "Дъщерята на самурая" по традиционната японска приказка "Химе с голямата шапка". А съвсем скоро ще имаме възможността да се насладим и на новото представление на формация "Сенджу" - "Иссън Боши", или японския Малечко Палечко. Неговата премиера ще се състои на 10 и 11 септември от 19:30 часа в кино-театър "Освобождение" в столицата.

С какво японският марионетен театър се отличава от този, който познаваме в Европа? Какво коства на една независима театрална формация да осъществява проектите си у нас? И защо е важно да развиваме отношение към изкуството и усет към спокойното съзерцание на красивото в света около себе си? За това и още много говорим с Любомира Костова - режисьор и продуцент на театрална формация "Сенджу" и редица други филмови, театрални и културни проекти.

Любомира Костова

Откъде се зароди интересът ти към кукления театър?

Още когато кандидатствах в НАТФИЗ предпочетох режисурата за куклен театър, защото много ми харесват различните техники, с които той борави – театър на сенките, ултравиолет, различните видове кукли. Привлече ме начинът, по който актьорът си взаимодейства с материята, затова избрах да следвам тази специалност.

А какво те насочи към "Такеда" - японския марионетен театър? Как изглеждаше първата ти среща с него?

Сенджу Такеда, единственият наследник на тази традиция в театъра, беше дошъл в България по препоръка на своя ментор от Япония, тъй като българската куклена школа е много известна по света. Аз го срещнах в НАТФИЗ и заедно с моята сценографка го убедихме да работи с нас и да направим проект заедно. Театърът "Такеда" използва различни и интересни подходи, които много ми допаднаха, затова ми се прииска да направим нещо подобно в България. 

За мен беше голямо предизвикателство да убедя Сенджу да опитаме и в крайна сметка да успея - в България и с български актьори - да постигна нещо, което японците с години учат и приемат като голямо майсторство. Все пак става въпрос за традиция в театъра, която води началото си още от 17. век.

"Дъщерята на самурая"

Какво отличава "Такеда" от кукления театър, който познаваме у нас?

Според мен "Такеда" е много по-деликатен и реалистичен. Целта при работата с куклите е те да са максимално реалистични, да се движат със страхотна прецизност. В България това, което традиционно наблюдаваме с марионетки, е една по-европейска стилистика на водене, където материята е по-експресивна и не се набляга чак толкова на прецизността в работата. "Такеда" поставя голям акцент върху реалистичността, а тук сме свикнали на много по-абстрактни форми - например имаме повече представления с предмети. В Япония куклите са наистина много реалистични – просто като едни малки човечета.

На какво те научи сблъсъкът на двете култури – европейската и азиатската?

Научи ме на нещо, което не съм си давала сметка, че харесвам толкова – това е именно съзерцанието, наслаждението от красивото. Просто гледайки нещо, което е красиво, да можеш да се насладиш, дори в него да няма това, което е традиционно за Европа – конфликт, сила и яркост на действието, напрежение. 

Според мен в азиатската култура по-скоро става въпрос именно за тази красота, за това, някой да направи нещо по един перфектен начин и това да ти достави удоволствие като зрител. Смятам, че и други хора се припознават в това влечение към красивото и идеалното. И този театър е част от това съзерцание – да видиш как нещо се случва перфектно пред очите ти.

Сякаш сме свикнали да свързваме кукления театър предимно с детската публика. Но какво могат да получат и по-големите от вашите представления?

Последното ни представление на "Дъщерята на самурая" беше в Дряново, където не за първи път дойдоха да ни гледат и много възрастни хора. Предполагам, че са изкушени от японската култура. Те попадат на един спектакъл, създаден по детска приказка, но са страхотно впечатлени от майсторството на водене на куклите. Защото екипът на спектакъла ни е в невероятен синхрон и начинът, по който всичко се случва, е много магичен – да гледаш едни хора, които са в страхотна хореография помежду си, за да изпълнят едно представление пред теб.

Мисля, че повече възрастни хора идват на тези спектакли, отколкото деца – именно за да видят как работи японският куклен театър. Оказва се, че представленията не са само за детската публика, те са ценни и за възрастните. Това е един семеен театър.

В проектите ви ми прави впечатление колко много внимание отделяте на детайла. Всичко е изпипано – самите кукли, движенията им, музиката, декорите, атмосферата. Какво ви коства това качество на продукцията и как успявате да го постигнете, срещате ли трудности по пътя?

Даже предимно трудности срещаме. Първо репетираме много дълго време, защото доброто представяне не е само въпрос на броя часове, през които репетираш, а и колко продължително и съсредоточено се занимаваш с това. В случая е нужна минимум година, за да се подготви един актьор да води куклата.

Майсторството на кукловоденето при театър "Такеда" е на най-високо ниво - буквално и преносно

Извън това работата е сложна не само защото изисква много умения и знания, а и защото сме независима театрална компания. Наскоро разбрахме, че сме селектирани за един фестивал в Канада и сега трябва да намерим финансиране, за да стигнем дотам, което ще ни коства огромни усилия. Така че на пазарен принцип в България чисто финансово е много трудно да съществуваме. Но някак си успяваме да го борим засега.

А какво ви мотивира да продължавате въпреки трудностите?

На първо място ме мотивира това, че екипът е много приятен. Освен това "Сенджу" ми позволява много по-задълбочено да работя това, което искам, макар и за сметка на по-малкия брой спектакли. Това ще бъде едва вторият ни спектакъл за 3-4 години.

Но така се чувствам сякаш правя нещо по-смислено, отколкото ако правех спектакъл с произволен екип на всеки няколко месеца. Защото "Такеда" е театър, който се базира на работата с хора и нуждата те да се познават добре помежду си. Само така може да се постигне тази екипна работа и спойката между хората, които участват.

Репетиция за новия спектакъл "Иссън Боши"

Екипът, за който говориш, се състои основно от млади хора. Какво според теб привлича новото поколение към кукления театър, а и като цяло към артистичната професия в България?

Това, с което кукленият театър привлича хората за сметка на драматичния, е достъпността. Той може да се показва на много езици, на много места по света и да говори на много по-голяма аудитория. В крайна сметка е факт, че по света сме известни най-вече с куклените си театри, които пътуват най-много. И това е разбираемо - предметът не говори конкретен език и неговите думи лесно могат да се преведат.

Освен това има и някаква кауза - това, което правим, е предимно свързано с деца. Когато говориш на децата, някак си много по-убедително можеш да промениш света около себе си, отколкото ако правиш театър за възрастни. При децата има по-голяма надежда за промяна.

А на какво се опитвате да ги научите с представленията на театър "Сенджу"?

Ние поставяме традиционни японски приказки и в тях се съдържат традиционни ценности като добро, любов и т.н. – генерални положителни морални устои на човечеството.

Освен тях обаче ми се иска децата, които гледат спектаклите ни, да възприемат една естетика - да попият тази красота и да бъдат малко по-положителни. Да разпознават красивото от грозното. Мисля, че е много важно това да се възпитава у детето – едно око за изкуството.

Кукли от предстоящия спектакъл "Иссън Боши"

Всъщност театър „Сенджу“ е още по-специален с това, че е пазител на традиция в японския куклен театър "Такеда", която е застрашена от изчезване. Можеш ли да ни разкажеш повече за това? Как се чувствате като наследници на тази традиция?

Много е специално и неочаквано. Не очаквахме Сенджу толкова да се впусне, да ни направи куклите и всичко да се рисува и изработва с такава прецизност. Но той наистина даде всичко от себе си. И фактът, че е последен наследник на една такава традиция, за нас е голяма чест. Затова сме се кръстили и с неговото име.

В Япония традициите се следват доста строго, но Сенджу също така е голям привърженик на тяхното осъвременяване. Куклите, които той направи за нас, са част от "Такеда" традициите, но също така са осъвременени по негов вкус. Ние лично се чувстваме много поласкани. Никой друг не работи с такива кукли и това е огромно богатство.

Когато актьорите започват да се учат как да ги водят, отначало трудно влизат в настроението и ритъма на театъра.

Но с времето се променят, започват повече да следят за въпросната прецизност и това наследство на "Такеда" се усеща много силно - като някаква основа, на която стъпваш, за да продължиш напред.

Процесът по изработка на куклите е изключително прецизен

В днешно време често ни казват – ето, това е културно българско наследство, но по-рядко можеш наистина да усетиш силата на това наследство, което някой ти посочва.

Предстои ви премиерата на ново представление – японският Малечко Палечко. Ще ни разкажеш ли повече за него, какво да очакваме?

При него имаме много по-различни кукли. Освен Малечко, който е марионетка, каквито и досега сме имали, сега включваме и марионетки гиганти. Те не са точно като уличните гигантски кукли, но за театралната сцена са доста големи. Имаме например едно чудовище, което е високо около два метра.

Друга новост в този спектакъл са песните, чиито стихове са написани от Мария Донева. Ние сме страшно щастливи да можем да работим с такъв невероятен поет.

Интересното при "Иссън Боши" според мен е и това, че включва много различни теми, като сред тях е темата за дислексията. Един от персонажите не може да пише и да чете и проблемът му се разрешава именно както се разрешава при повечето деца днес – с търпение и с алтернативни начини на учене. Това например е интегрирано в самата пиеса и мисля, че е една важна тема в представлението.

Има ли някоя приказка или история, която мечтаеш да разкажеш под формата на куклен спектакъл?

Да, даже от много години имам сценографски проекти и готовност да я направя, но засега никъде не са я харесали. Става дума за една история на Михаел Енде - "Дългият път към Санта Круз". Става въпрос за едно момченце, което не иска да отиде на училище и си намира всякакви извинения за това.

В крайна сметка не стига до училище, загубва се в града, прибира се и научава, че пътят понякога е по-важен от целта.

А какво можем да очакваме от театър "Сенджу" занапред?

Много голяма част от членовете на нашата формация са завършили куклен терапевтичен театър и си мислим да започнем работа в тази посока. Иначе откъм спектакли все още нямаме нови идеи, но смятаме да се занимаваме повече с обучение, с нови медии, да минем малко повече в сферата на киното и така да се развиваме малко по-дигитално.

За финал – какво ти се иска да пожелаеш на хората, които ни четат?

Да бъдат малко по-фокусирани в детайла, малко по-внимателни един към друг и малко повече да отделят време да се наслаждават на живота, отколкото да се съсредоточават върху проблемите.

Снимки: Росина Пенчева и Facebook страницата на формация "Сенджу"