Култура

Разказът на Кръстю Мушкаров "Невидимата рамка", публикуван във вестник "Отвъд кориците".

Косата ѝ игриво подскачаше при всяка нейна крачка. Беше вързана на конска опашка, за да не влиза в очите на момичето. Но това изобщо не отнемаше свободата ѝ. Просто създаваше някакъв ред в иначе безразборните движения на хилядите носещи се из въздуха косъмчета.

Когато валеше силен дъжд, жената покриваше цялата си глава с качулката на своето спортно яке. Това временно укротяваше немирния полет на буйните черни коси. Но когато само ръмеше, ситните капчици се вплитаха в простата прическа и нежно проблясваха, усмихвайки се кокетно на мимолетните слънчеви лъчи.

Разстоянието му пречеше да я разгледа добре. Криеше формите на фигурата и чертите на лицето ѝ. И така още повече подсилваше любопитството му към загадъчната непозната. Ден след ден той жадно проследяваше леката й танцуваща походка и пръстите му все по-силно стискаха рамката на прозореца. На някои места дори бяха оставили леки вдлъбнатини в мекото дърво.

Постепенно той започна да ги намира с рутината на виртуозен китарист, преследващ ритъма по прагчетата на грифа си. Момичето минаваше по отсрещния тротоар всеки делничен ден по едно и също време. Сигурно отиваше на работа. Но той очакваше този момент като живителна глътка въздух. Това беше най-важното нещо в грижливо разписания му график.

Единственото нещо, което му носеше радост и надежда. И което откъсваше мислите му от черните буреносни облаци, скупчили се в ума му. Единственият светъл лъч, който огряваше мрачното небе в душата му.

Той изпитваше ужас от открити пространства. Знаеше, че състоянието му се нарича „агорафобия“. Знаеше, че името идва от гръцката дума за площад. Знаеше, че е напълно здрав и проблемът е само в съзнанието му.

През годините беше направил доста проучвания и знаеше всичко за страха си. Всичко, освен как да го победи. Как да се пребори със себе си и да прекрачи прага на дома си, който се беше превърнал в негова килия. Не, който той сам беше превърнал в свой затвор.

Отдавна беше свикнал със самотата. Капризна и непостоянна, тя често го посещаваше. Но не беше добър събеседник. Нямаше собствено мнение и винаги се съгласяваше с неговото. Без да спори и без да възразява. Без поне да се опита да го разведри. Мислите му се отразяваха в нея и се връщаха обратно все същите.

Никое огледало не може да покаже нещо различно от това, което е пред него. Дори еднообразно повтарящите се резбовани орнаменти по неговата рамка имат свой едва доловим глас. И носят в себе си частица от вярата и надеждата на изваялите ги ръце. Капчица от тяхната жажда за живот. Искрица от копнежа им за близост. Защото не самотата, а липсата на общуване е пагубна за човешките души.

Той работеше от дома си и си поръчваше всичко необходимо. Не можеше даже да си представи, че някога ще излезе навън. А и да успееше да го направи, нямаше как да събере в себе си смелост да повърви с момичето. Да срещне очите й. Да я заговори. Понякога се чудеше как ли звучи гласът й. Друг път – колко ли звънлив беше смехът й.