Разказът на Кръстю Мушкаров "Невидимата рамка", публикуван във вестник "Отвъд кориците".
Косата ѝ игриво подскачаше при всяка нейна крачка. Беше вързана на конска опашка, за да не влиза в очите на момичето. Но това изобщо не отнемаше свободата ѝ. Просто създаваше някакъв ред в иначе безразборните движения на хилядите носещи се из въздуха косъмчета.
Когато валеше силен дъжд, жената покриваше цялата си глава с качулката на своето спортно яке. Това временно укротяваше немирния полет на буйните черни коси. Но когато само ръмеше, ситните капчици се вплитаха в простата прическа и нежно проблясваха, усмихвайки се кокетно на мимолетните слънчеви лъчи.
Разстоянието му пречеше да я разгледа добре. Криеше формите на фигурата и чертите на лицето ѝ. И така още повече подсилваше любопитството му към загадъчната непозната. Ден след ден той жадно проследяваше леката й танцуваща походка и пръстите му все по-силно стискаха рамката на прозореца. На някои места дори бяха оставили леки вдлъбнатини в мекото дърво.
Постепенно той започна да ги намира с рутината на виртуозен китарист, преследващ ритъма по прагчетата на грифа си. Момичето минаваше по отсрещния тротоар всеки делничен ден по едно и също време. Сигурно отиваше на работа. Но той очакваше този момент като живителна глътка въздух. Това беше най-важното нещо в грижливо разписания му график.
Единственото нещо, което му носеше радост и надежда. И което откъсваше мислите му от черните буреносни облаци, скупчили се в ума му. Единственият светъл лъч, който огряваше мрачното небе в душата му.
Той изпитваше ужас от открити пространства. Знаеше, че състоянието му се нарича „агорафобия“. Знаеше, че името идва от гръцката дума за площад. Знаеше, че е напълно здрав и проблемът е само в съзнанието му.
През годините беше направил доста проучвания и знаеше всичко за страха си. Всичко, освен как да го победи. Как да се пребори със себе си и да прекрачи прага на дома си, който се беше превърнал в негова килия. Не, който той сам беше превърнал в свой затвор.
Отдавна беше свикнал със самотата. Капризна и непостоянна, тя често го посещаваше. Но не беше добър събеседник. Нямаше собствено мнение и винаги се съгласяваше с неговото. Без да спори и без да възразява. Без поне да се опита да го разведри. Мислите му се отразяваха в нея и се връщаха обратно все същите.
Никое огледало не може да покаже нещо различно от това, което е пред него. Дори еднообразно повтарящите се резбовани орнаменти по неговата рамка имат свой едва доловим глас. И носят в себе си частица от вярата и надеждата на изваялите ги ръце. Капчица от тяхната жажда за живот. Искрица от копнежа им за близост. Защото не самотата, а липсата на общуване е пагубна за човешките души.
Той работеше от дома си и си поръчваше всичко необходимо. Не можеше даже да си представи, че някога ще излезе навън. А и да успееше да го направи, нямаше как да събере в себе си смелост да повърви с момичето. Да срещне очите й. Да я заговори. Понякога се чудеше как ли звучи гласът й. Друг път – колко ли звънлив беше смехът й.
И как изглежда лицето й? Дали е приказно красиво, или привично обикновено? Всъщност, що за въпрос? Разбира се, че е прекрасно. Нямаше как да не е, след като той всеки ден само за него мислеше. Образът, който вече беше изградил в съзнанието си, беше по-силен от всяка реалност. Момичето трябваше да е красиво, защото той не можеше да си го представи другояче.
Един ден, точно когато минаваше пред прозореца му, тя отметна непослушната си коса и погледна право към него. Съвсем небрежно, без да спира, без дори да променя ритъма на леките си котешки стъпки. И в мига, преди затворникът да отдръпне пламналото си от срам лице в спасителния сумрак на стаята, тя сякаш му се усмихна.
Или поне така му се стори. Желанието да провери го изгаряше и той плахо надзърна, но жената вече беше отминала. Дали наистина се беше усмихнала? Дали изобщо го беше забелязала? Или устните й просто бяха последвали полета на някаква радостна мисъл, прелетяла мимолетно през ума й?
Не знаеше нищо за нея, а сякаш я познаваше цял живот. Вярваше й повече, отколкото на себе си. Надяваше се, че силата й ще успее да излекува неговата слабост. Налагаше се да вярва, защото нямаше на какво друго да се надява. Тя беше огън, който можеше да го изгори, или да освети пътя му напред. Може би с нейна помощ щеше да излезе от невидимата рамка, която сам беше очертал около себе си?
Навън пулсираше и дишаше един съвсем непознат свят, прекрасен и необятен. Беше изпълнен с вълнуваща, но и плашеща неизвестност. И примамваше вечно търсещия човешки дух, както нощните пеперуди се стремят към гибелния пламък.
Ако само успееше да си намери спътник, за да не бъде толкова самотно дългото му пътуване. Водач, който да го преведе през опасните бързеи на живота и да му покаже пъстроцветната дъга, блеснала в разпенените им пръски. Да го предпази от подлостта и омразата и да му разкрие красивите гледки по пътя. Да му подари късче от времето си и да сподели с него своите радости и мъки.
Окрилена от усмивката, ръката му с неочаквана решителност легна върху дръжката на входната врата. Бравата удивено изскърца. Краката му неуверено направиха първата си крачка навън. Сгърчените му пръсти пропълзяха по неравната стена в търсене на опора. Ярката светлина на оживената улица го заслепи.
Бушуващите вълни на морето от звуци го заляха и той започна да се дави. В пристъп на паника гърдите му жадно се бореха за глътка въздух. И тогава някъде далече напред една позната конска опашка окуражаващо размаха гарвановочерните си криле. Той отчаяно протегна ръце, съзрял в нея бялата лястовица на надеждата. Вкопчи се в сияйното видение, пое дълбоко дъх и го последва.
Досега стъклото на прозореца го бе предпазвало от студената жестокост на града, пропускайки единствено топлината на слънчевите лъчи. Спасяваше го от гръмотевичните бури и стихийните порои, но му отнемаше насладата от тихия ромон на стичащата се вода. Лишаваше го от свежия полъх на вятъра и нежното докосване на дъждовните капки по лицето му.
Държеше навън птичите песни и шепота на тревата, деловото бръмчене на пчелите и копринените истории, разказвани от перестите облаци. На живо небето беше по-синьо и бездънно, а въздухът трептеше от забързания бяг на милиони създания. Хоризонтът беше по-близо, а очертанията на планините имаха релеф, който пръстите почти можеха да усетят. На живо светът беше приказно красиво място.
