Успелите споделят

На героинята в следващото интервю попаднахме благодарение на книгата Хората, които променят България. Вдъхновение в 30 истории (AMG Publishing, 2019) на автора Даниел Пенев. Една от историите вътре е именно на Леда Аврамова. Ние се свързахме с Даниел и му предложихме да разкажем нейната история и тези на всички герои от книгата, които променят страната ни всеки ден.

Леда Аврамова е един от онези учители, които спокойно можем да наречем "будител". Тя е част от програмата на "Заедно в час" и вече четири години преподава, като дори е класен ръководител! Преди това е имала дълга и успешна кариера в областта на комуникациите и връзките с обществеността, но преди четири години решава да се отдаде на нещо, което я влече истински – образованието. 

Преди близо четири години правиш преход от ръководител на PR отдел в БТА до учител в "Заедно в час". Разкажи ни как се стигна до това решение и как се случиха нещата.

Беше преди всичко емоционално решение, за което допринесоха редица фактори: обтягане на отношенията с близък човек, с когото дълги години работихме заедно, общата ми неудовлетвореност от това, което правех, вътрешната ми съпротива да правя компромиси, които средата изискваше от мен, и въобще самата среда, медиите като цяло. Отначало опитах да сменя само работното си място, оставайки в същата сфера, но след няколко доста интересни провала – в които просто сякаш намеса свише не позволяваше нещата да се случат, ми дойде наум, че трябва да се стремя към различна промяна – по-дълбока и по-сериозна. И вместо да търся външни възможности, обърнах се навътре към себе си, питайки се какво бих могла да върша. И то така, че да виждам полза и смисъл. Тогава се появи предложението на „Заедно в час“. Програмата предлагаше обучение и подкрепа и за мен към онзи момент представляваше единствената възможност да премина към учителската професия, без да подлагам себе си и – което ми беше по-важно – сина си на огромни лишения.

Кои са нещата, които се стремиш да предадеш на своите ученици?

Един от водещите ми принципи в работата е, че всеки ден в ръцете ми са не просто някакви индивиди, в които трябва да налея конкретно предметно знание, а човешки същества, и моят дълг е да им помагам. Така че освен английския се опитвам да им предам чисто човешки неща, които са важни за мен самата: това, което сега е модерно да се нарича емоционална интелигентност, т.е. съзнание за себе си и за другите, опознаване, приемане и отстояване на собствената личност и едновременно с това съпричастност към околните, грижа за тях и за света. Ако имам някакви мечти за децата ми, то те са – да имат характер, за да устояват и да се изправят. Да живеят смело и почтено, с мъдрост и радост едновременно. Да се стремят към този труден и крехък баланс – това се стремя да ги уча.

А кои са нещата, на които са те научили те?

От близостта с децата човек може да научи много за себе си. Например, че е способен (а и трябва) да отвори сърцето си. През обичта към тези чисти същества, които не нараняват никога съзнателно, аз лично се уча да обичам без условия и без очаквания. Да обичам без да го мисля много-много. :) И най-важното – да обичам без страх. Децата учат на откритост. Те не практикуват социални похвати, усъвършенствани от възрастните до степен да се превърнат във втора природа – децата не се прикриват и не се преструват на нещо, което не са. Липсата на маски във взаимоотношенията с тях показва колко по-хубаво и по-лесно е да се живее с открито чело. И накрая, но не и по важност, отношенията с децата учат и че, помагайки на другите, най-много помагаш на себе си.

Според много хора пътят към по-добра България започва именно от образованието. Съгласна ли си с това твърдение и защо?

Аз също вярвам, че е така. Ако по-добра България означава по-подредено и по-справедливо обществено устройство, вярвам, че само знаещи, мислещи и отговорни хора могат да го изградят. А знанието, мисленето и отговорността се създават и укрепват както в семейството, така и в училище. В училище можем да градим знанията, мисленето и чувството за отговорност единно, тъй като то е организирана система. За съжаление, в момента това не се прави. И една от причините в широк смисъл е, че като общество ни липсва съзнание как точно изглежда по-добрата България. Липсват ни обществени идеи, идеали и ценности. А също и желание да допринасяме за изграждането на по-добрата България, дори с цената на пренебрегване на личния интерес.

Кои са нещата, които си пожелаваш да се променят в системата на родната просвета?

Ако решенията зависеха от мен, бих дала на учителите свобода да си вършат работата и заедно с нея – задължение да я вършат качествено. Да преподават каквото и както преценят за най-добре за своите ученици. И едновременно с това бих повишила изискванията. Това не означава да се увеличи броят и обемът на хилядите тъпи хартийки, с които си губят времето, симулирайки дейност – основен похват в т.нар. реформи.

Под изисквания имам предвид да има по-високи критерии по отношение на образованието на самите учители, на квалификацията им, независимо от годините стаж в училище, както и към резултатите на учениците. Не на последно място – хубаво би било да има мандатност по всички нива на системата. Сега е пълно с пожизнени учители, пожизнени директори, пожизнени чиновници в МОН и пожизнени шефове на синдикати. Няма как да се стигне по този път до нещо добро.

Сподели с нас някой момент, в който вътрешно си си казала "Да! Ето заради това си струва всичко, което правя!".

Навярно е клише, но – няма ден, в който да не си казвам това, а поводите са банално ежедневни. Душата ми ликува, когато проверявам тест и установя, че някое от децата ми напредва. А също и когато ги видя да си помагат, да се подкрепят, да се държат добре един с друг. Когато забележа, че се грижат за природата. Или когато си четат книга в междучасието. Всеки ден с децата прекарваме обедната почивка заедно в двора на училището. И докато се разхождам наоколо, а те играят, случва се да се приближи дете и да ме хване за ръка. Веднъж дори ме хвана за ръка и я сложи в джоба на палтото ми. (усмихва се) Такова беше усещането, че просто благодарих на съдбата и на Вселената, че съм там в този миг и че точно този живот ми е бил отреден.

Оставяме финалния въпрос празен, за да споделиш нещо, което ти е на сърце.

Благодаря за тази възможност. Много неща има, които са ми на сърце, и доста каузи, които приемам за важни. Но на първо усещане – пожелах си да споделя нещо, тясно свързано с това интервю. Когато получих поканата, седях по пижама в кухнята в апартамента на моите родители (понастоящем в едната ѝ половина се намира моят кабинет). Бях болна за трети път в рамките на месеца (като работиш с деца, вирусите са ти постоянен спътник) и затрупана с купища писмени работи за проверка, мейли за писане и отговаряне, телефонни обаждания от родители и колеги заради непредвидената ваканция...

Отвсякъде надничаха задачи и проблеми. В това окаяно положение, честно казано, трудно ми беше да възприемам себе си като успял човек. И все пак – поканата беше факт. (усмихва се) Благодаря за вниманието! Та – това, което ми е на сърце и което мисля, че е важно повече хора да осъзнаят или поне да се замислят – успехът и провалът са относителни категории. Независимо къде сте и с кого сте, в каква обществена позиция, финансово състояние и емоционален статус, най-важното, но и най-трудното е да сте в мир със себе си. С несъвършеното човешко същество, което сте. Да гледате на себе си реалистично и едновременно с това – да не си се сърдите, нито пък да се приемате твърде насериозно.

Светът е бил тук преди нас, ще остане и не ни дължи абсолютно нищо. Единственото, което има значение, е колко смело и достойно преминаваме през него.

Заглавна снимка: Ивелина Чолакова