Общество

*Лично мнение на Венелин Добрев

В последните няколко дни нашето общество се вълнува много от темата за паметника "1300 години България" пред Националния дворец на културата и това е нещо нормално. Мотивите на хората "за" и "против" неговото запазване, ако бъдат заснети, могат да изпълнят плътно седмичната програма на някоя телевизия и в това няма нищо лошо. Прекрасното е, че хората имат свободата да изразят своето мнение, но когато то премине в унищожаване на частната собственост на други хора, които нямат нищо общо, а просто си вършат работата, за която са наети, тогава според мен имаме проблем. 

И този проблем става още по-голям, когато актът на вандализъм бъде легитимиран от обществена личност. Изгледах и изчетох почти всички излезли материали, включително гостуването в "Нова телевизия" на Петър Волгин, преди да седна и да напиша този материал. Не за друго, а за да се запозная с неговата гледна точка, и в този материал ще си позволя да изразя своето лично мнение по темата. 

Според мен всяка обществена личност носи морална отговорност за посланията, които отправя, защото те влияят пряко върху по-малка или по-голяма група хора, чието мнение се формира от въпросните личности. Това важи за музикалните изпълнители, политиците, но и в пълна сила за журналистите публицисти.

Господин Волгин има пълното право да изрази своето мнение и е прекрасно, че го прави, но не и чрез легитимацията на насилие. Всеки един от аргументите, които той изложи било в своя профил в социалните мрежи, или в сутрешния блок можеше да бъде защитен и без да се легитимира този акт на вандализъм (подпалването с коктейл Молотов на крана, предназначен да демонтира паметника). 

Журналистът от БНР коментира, че е против разрухата, но именно с такива свои изказвания и позиции той поставя в светлината на прожекторите хора, които я предизвикват и представя техните действия по един, едва ли не романтичен начин. Четейки текста, моля абстрахирайте се от темата за паметника, за носталгията по миналото, за положението ни в настоящето. Фокусирайте се върху това, че един журналист, който работи в национална държавна медия, най-открито легитимира акта на вандализъм и разруха.

Проблемът не е гледната точка по темите за културно наследство, паметниците от социализма или политическата ситуация. Проблемът е легитимирането на насилие от човек, който работи в обществена медия и е публично лице. Утре същият човек може да напише, че е напълно нормално да линчуват някого публично и пак ще срещне възторжени крясъци и коментари. И всичко това не е проблем. Това е следствие. 

Следствие от усещането за липса на справедливост в течение на последните 27 години, следствие от тоталната абдикация на отговорните органи с течение на годините. Именно тoва усещане за безправие подтиква хората към крайности и води до такива реакции. Да одобряваме посегателството върху частната собственост и вандализма. Да искаме справедливост на каквато и да било цена, защото търсим реванш за всички несправедливости. Всеки ден ние гледаме с носталгия към нашето мрачно вчера, сякаш знаейки, че нашето утре ще е още по-лошо. И ако бездействаме, наистина ще бъде.  

Винаги ще има хора с крайно мнение, които ще имат публична трибуна. Не само в България, но и в световен мащаб. Слушайки ги и подминавайки това, което казваме, ние легитимираме техните действия, както Волгин легитимира насилието чрез своето изказване. 

За мен лично това е недопустимо. Ние можем да искаме и да работим за промяна, не само без тя да бъде деструктивна, но и да е градивна. Можем да работим за това като граждани по много начини - реагирайки остро на несправедливостите и искайки отговорните органи да си свършат работата. Виждайки проблемите, ние можем да намираме множество начини за тяхното решаване. 

Можем и да гледаме и да не постигнем нищо. Изборът е наш. Подминавайки действията на такива хора, ние ставаме техни индиректни съучастници. Както легитимацията на насилие те прави индиректен съучастник в насаждането на омраза у хората, едва ли не казваш, че това е нещо нормално в порядките на едно общество. Да, но не е. И е време хората, които мислят обратното, да понесат последствията, било то дори дисциплинарно уволнение. Всичко зависи от реакцията на обществото. Или по-скоро от липсата на такава. 

Важно е обаче, търсейки отговорността, да не погазваме свободата на словото и изразяването на мнение, защото тогава изпадаме в една крайност да заглушаваме нещата, които просто не са угодни за нашите уши и не искаме да слушаме. Би било много просто да ги обявим за реч на омразата или нещо подобно. В масата от случаи обаче те не са такива.

Това, което можем да направим, е да се поставим в обувките на другите, за да видим как те формират своето мнение и да можем да влезем в дебат с тях. Да, голяма част няма да чуят аргументите ни, но доста други ще го направят. И само заради тях си струва. От друга страна, търсейки тънката граница, не трябва да толерираме наричането на актове като запалването на крана "легитимни". Защото те са всичко друго, но не и такива.