Лидерството - вроден талант или придобито качество?
Толкова много проучвания и дискусии са се водили по темата за лидерството, та тя чак се е превърнала в нещо като вечния въпрос без отговор – „Коe е първо - яйцето или кокошката?“.
В следващите редове ще се опитам да изразя с прости думи това, което се върти в главата ми по темата. И като стана дума за опростяване, бих си позволил да вметна един цитат, който обяснява причините, поради които пиша тази статия.
„Слушай! Внимавай! Ще обсъдим заедно писмеността. Ще ти предам трудното изкуство на писмовната наука, която не е, както ти си мислиш, изкуството да се украсяват буквите, а да се разголват знаците.“
И така де, ако приемем, че пиша под формата на литературно интерпретативно съчинение, нека стигна до доказателствената част. Как и за колко време разбираш, че един човек е лидер? Мнението на мнозинството от учените е, че разбираш за не повече от 5 минути. Понякога разбираш дори още с прекрачването на прага на вратата от човека. Изглежда, че знае защо е дошъл, знае че може да се справи с нещата и знае как да насърчи другите да го следват. Много хора си мислят – „Той се е родил такъв. Аз никога няма да бъда лидер, просто не съм.“ А дали е така? Аз не мисля, че е точно така. Пикасо веднъж е казал – „Всички деца се раждат артисти. Проблемът е да останем артисти, докато растем.“ Същото е и с лидерството.
Сър Кен Робинсън обяснява именно това в своя първи Ted Talk. Той посочва, че образователната ни система е направила „грешката“ – най-лошото нещо, което можеш да направиш. Но все пак ако не си готов да сгрешиш, никога няма да стигнеш до нещо оригинално. И точно това убива образователната система в децата – тяхната готовност да сгрешат. Всяко дете е лидер. Грешки прави всеки (колкото и да не ми се иска да използвам това клише), но са ни учили, че когато си лидер, ти трябва да си безгрешен и че грешката се наказва, ето по този начин се убива желанието в повечето хора да вземат инициативата.
Ето и една друга ситуация. Нека да приемем, че ти „не“ си лидер. Твоята страст е историята, ама това ти е просто любимото нещо и ненавиждаш физиката. В училище си и те разпределят в екип по всеки от двата предмета за даден проект. Какво ли ще се случи? При проекта по физика, най-вероятно, ще си този, който следва останалите, но при проекта по история – ти ще вземеш инициативата, ти ще си лидерът, колкото и да не искаш да го признаеш.
Но нека не обвиняваме образователната система за всичко! Все пак ти също носиш отговорност за себе си! И ако си изгубил лидерското чувство в себе си, вината е поне толкова и твоя. Твоя е, защото си се отказал, защото не си стискал зъби още малко, за да можеш днес – тук и сега, гордо да кажеш, че ти си лидер. А не да се оплакваш като поредния обикновен студент или работник, че такава отговорност не можеш да понесеш, че се чувстваш притиснат, когато ти поставят някоя задача.
Като обобщение мога да напиша – Намери това, което искаш да правиш най-много, не се притеснявай да грешиш и искаш или не, с времето ще си възвърнеш лидерските качества, които си имал още… като си бил дете, ако си ги изгубил, ако ли не, давай в същия дух, ти си на правия път, „някой ден Те Демус ще звучи и в твоя чест“!
Но все пак, има ли изключения? Има ли хора, които не са и няма да бъдат лидери? Колкото и да не ми се иска да го призная, според мен, такива хора има. Но това не е така само заради самите тях, а заради обкръжаващата ги среда, която с годините най-нагло им е набивала в главите, че да сгрешиш е нещо много фрапантно и то до такава степен, че лидерството в тези хора е подтиснато, навряно в едно тъмно, самотно кътче на тяхното съществуване, затрупано....Не! То е зазидано в най-дебелата плоча бетон и никога няма да иска да си проправи път през тази дебела и непроницаема блокада.
Свилен Тодоров
