Интервюта

Славка Денева, Бинка Вазова, Лика Янко, Вера Лукова. Това са малка част от българските художнички, представени в креативния проект "познатата НЕПОЗНАТА". Неговата цел е чрез авторски произведения на съвременни авторки да адресира проблема за съхренението на паметта за живота и творчеството на жените художнички от миналия век.

С инструментите на ефимерното улично изкуство под формата на пана, в които се преплитат забравени образи и произведения, създателките на "познатата НЕПОЗНАТА" целят да провокират любопитството на минувачите.

Кои са тези жени? Защо се вземат под внимание? С какво са значими? В тези търсения се осъществява ценната връзка с отминалите творчески поколения и тяхната следа в настоящето, а работата на българските художнички се съхранява и популяризира.

До този момент проектът се реализира в две издания - "познатата НЕПОЗНАТА" първо посещава град Трявна през март, а после се пренася и в Карлово през септември. Авторските колажи на артистките от екипа преобразяват фасадите на емблематични сгради в тези градове и привличат вниманието на местните хора, а QR-кодовете до изображенията предлагат подробна информация за представените художнички.

Защо е нужно подобно припомняне на житейския път и творческите достижения на тези позабравени имена от родното изобразително изкуство? На какво ни учат техните истории и можем ли да се припознаем в тях? Възможно ли е изобщо изкуството истински да повлияе на спорните обществено-политически възприятия? По тези теми си говорим с две от авторките на "познатата НЕПОЗНАТА" - Майа Антова - Майото и Венцислава Стоянова. 

Разкажете накратко за себе си и останалата част от екипа зад проекта.

Майа: Винаги се чудя, когато задават въпроса "Кой стои зад този проект?". Нашата идея се роди абсолютно спонтанно, като осем жени творци стартирахме проекта. Всяка от нас се изявява в различна сфера на визуалното изкуство – графичен дизайн, съвременно изкуство, пърформанс, инсталации, фотография. Доста разностранни сме като стилове и умения. Но нещото, което ни обедини, е това, че искахме да припомним историите на жените авторки, творили през 20-те, 30-те, 40-те години. Това са жени, които провокират и нас по някакъв начин.

Първата възможност да ги представим на хората стартира в град Трявна. По случай 8 март имаше отворена покана за жени творци в конкурс на Български фонд за жените. Видяхме една символика в това, че се бяхме събрали осем души. И решихме, че това е една добра възможност. Всяка от нас си избра творец, който я провокира по свой начин, и заедно като екип изработихме визуални и концептуални материали, с които да представим кое в тези художнички е важно за нас, кое е важно да кажем на публиката, как да създадем това любопитство.

Така се появиха тези графично оформени артистични пана, които залепихме, използвайки формата на уличното изкуство. С избора ни да лепим изображенията, вместо да бъдат нарисувани по стените, целяхме да постигнем една ефимерност.

След време това изкуство изчезва, както изчезва споменът за тези и много други жени творци. Това беше една част от концепцията.

До творбите поставихме QR-кодове, чрез които всеки може да открие обобщена информация за жените авторки и оттам любопитството му да го отведе към по-дълбоко познание за тях.

След това "познатата НЕПОЗНАТА" се появи и в Карлово. Тогава екипът ни се разшири с още една млада жена артист, като всяка от нас се спря на две художнички, които да представи. Запазихме самата идея за ефимерността на изкуството, залепихме образите върху стари, емблематични сгради, донякъде полуразрушени, за да обърнем внимание на самите граждани в този град на местата, където стои нашето временно изкуство. И всяка от нас избра по две авторки, които да представи.

Кои художнички от миналото избрахте да представите в проекта и защо се спряхте на тях, как се случи подборът?

Майа: Точно това беше много любопитно. Всяка от нас беше свободна на избере авторка, която го провокира по някаква линия. Аз специално бях провокирана от творчеството на Бинка Вазова. Съвсем случайно попаднах на нея. Всеки от нас е чувал за тези авторки, някои от тях често се въртят в публичното пространство. Но други – Вера Лукова, Сидония Атанасова – са познати само на по-тесни специалисти и хора, които се интересуват от изкуство и от жени творци.

Вдъхновявахме се от житейския път и от творчеството на тези жени, тяхната непознатост ни провокираше да разберем повече за историите им. 

Така първият ни опит в Трявна породи любопитството ни да потърсим и други авторки, които по някакъв начин – с живота или творчеството си – ни провокират. Оттам се получи много успешна компилация от различни идеи. Нямаше строго изискване тези художнички да са ни повлияли по специфичен творчески начин. По-скоро самият път на жените, които избирахме, ни се стори страшно любопитен и интересен.

И разказвайки си една на друга, обсъждайки много от нещата, които те са направили или са преживели, всяка от нас се обогатяваше. Това беше и нашата цел – да направим това обогатяване по-широкодостъпно.

Прави ми впечатление, че образите на художничките от миналото и съвремието се преплитат във вашите творби. Каква е връзката между отминалите и сегашните поколения жени артисти? Има ли приемственост, повече прилики, отколкото разлики?

Майа: Това е една много интересна тема, която много пъти сме дискутирали. В миналото за жените художнички са били отредени определени ниши в изкуството, очаквало се е те да бъдат по-неглижирани, по-незаявени. За тях са били позволени теми като семейството и домакинството. Има едно "възраждане" на онзи тип жени, които са били страшно ерудирани, някои от тях са знаели по 5-6 езика, били са много начетени. Тяхното творчество обаче остава скрито.

Но въпреки трудностите те не се са отказали. В това откриваме приликата помежду ни, тъй като самите ние също не се отказваме от това, което правим.

За да изразим това, ние преплетохме техните портрети и работи с наши собствени творби, преплетохме техните творчески търсения с нашите. В екипа на "познатата НЕПОЗНАТА" сме на различни възрасти, но независимо доколко сме заявени в някаква артистична среда, ние продължаваме да се изказваме с формата на изкуството, което сме избрали. Тези жени от миналото също не са се отказали. Продължили са да правят това, което обичат, искат и чувстват, че могат да направят. За мен това е една от най-силните връзки като мотивация да правя такова изкуство.

Венцислава: Това е сложен и интересен въпрос, който няма еднозначен отговор. От една страна, трудно е да се намери чисто формална връзка, тъй като те са живели в друг контекст, в други времена. Ситуацията е била доста по-различна в сравнение с нашето съвремие и времето, в което ние работим. 

От друга страна, чисто визуално и концептуално могат да се намерят много прилики, тъй като изкуството си е изкуство. В повечето случаи то е една универсална константа, която - независимо от контекста - има един пласт в себе си, в който се свързват различните епохи и поколения. 

Определено може да се търси връзка между нас и жените художнички от миналото в този план, тъй като всичко е един кръговрат. И независимо какво е било преди и колко различен е контекстът, при всички положения има неща в изкуството, в които могат да се търсят паралели и да се открива истинска приемственост.

Какво е най-ценното, което можем да научим от тези жени художнички?

Майа: Толкова силна е била любовта им към това, да правят творчество, и те наистина никога не са се отказвали. Независимо дали са имали чисто емоционални или житейски трудности, те силно са вярвали в това, което правят, и са били пленени да изразяват себе си чрез формата на изкуството. Това силно ме вълнува и ми дава страхотна увереност, че се намирам на правилния път.

Това е чисто емоционална сила, която им е помогнала да продължат да създават изкуство въпреки трудностите - независимо, че и тогава творчеството им не е било достатъчно видимо. Тяхната борбеност е нещото, което много силно ме впечатлява.

Венцислава: Тук бих вметнала и една по-тънка нотка - основният проблем, който ние засягаме, е, че в момента творчеството на тези жени е забравено. Ако влезете в нашия сайт и погледнете биографичните текстове за тях, ще видите, че част от художничките са били признати, когато са работили или малко след това. Част от тях дори са с медали от различни международни изложения, но това някак си много бързо се е забравило. 

Това, което съм научила от срещата си с историите на тези жени, е първо, че не са се отказвали, и второ – че наистина са постигнали много неща. Сега ние преоткриваме тях и тяхното творчество като едно богатство, което ние имаме в историята на изкуството в България, върху което са стъпили и следващите поколения. Жените артисти от миналото са се превърнали в една основа за нашето собствено развитие макар и да не са били широко познати и с желание да печелят награди. 

В повечето случаи те са творили заради самото изкуство и това е най-ценното нещо, на което са ме научили досега.