Общество

„Целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея - влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе различни роли...“

Уилям Шекспир

Обичаме да гледаме филми и да четем книги. Макар не винаги да си признаваме, се възхищаваме на героите, които надмогват страховете си. Не се боят от предразсъдъците в обществото, а изживяват мечтите си. Анализираме характера, светогледа и чувствата на измислените персонажи, за да разберем дали са приложими в реалния живот и дали щастливият край е възможен само във фантазията.

По света обаче също живеят хора, чиято съдба напомня на филмова лента. Едни от тях са Гинка и Васил - щастливи и влюбени. Тя - на 84, той - на 96. Двамата живеят в Дом за стари хора „Гергана“, област Варна. За тях 2016 година е съдбоносна - отиват пред олтара, за да се врекат в любов и уважение. Тази година те стават законни съпрузи.

И както се случва по филми и книги и тук щастливият край идва след серия от обрати, възходи и трудности. Някога Гинка и Васил били млади и влюбени. Решили да стъпят в брак, когато момичето е в 9-ти клас. Решението им противоречи с желанието и плановете на родителите на бъдещата булка, а бащата прогонва избраника на дъщеря си.

Тъй като забранените неща са още по-любопитни и сладки, двамата влюбени решават да избягат. Отиват в друг град, за да заживеят при неговите родители. В началото връзката им върви добре, но по-късно идват проблемите.

Васил е офицер. Красив и желан от много жени. Гинка не прави компромиси със себе си. Дали от основателна ревност, или предположения за забежки, младата жена подава молба за развод. По-късно всеки поема по пътя си.

40 години по-късно пътищата им отново се пресичат. Случайната среща в дома за възрастни хора прераства в много повече - шеги, приятелство, разбиране и огромна подкрепа. Искрата на любовта пламва отново. А според двамата влюбени - просто не е угасвала.

Днес Гинка и Васил са едно прекрасно и улегнало семейство. Тяхната история ни доказва, че животът е сцена. Сценарият е неизвестен, но ние сме актьори. Никога няма да бъде късно да изживеем написаното - щом дишаме, имаме право да търсим, да преоткриваме и да се борим за щастието си. Част от публиката може би ще ни отхвърли, друга ще ни заобича, но когато се спуснат завесите - ние ще сме спокойни, защото сме дали най-доброто от себе си и сме си взели от това, което ни предлага животът.