Фолклор

Нестинарството е един от най-старите български ритуали, който в миналото е бил практикуван не само в България, но и в Беломорска Тракия. Древен обичай, той представлява парацърковна структура, чужда на Православната църква. След покръстването на България и приемането на християнството за официална и единствена религия, ритуалът замира анатемосан от църквата, забранен като ерес.

В нестинарската общност са усвоени външни елементи от християнския култ, които са били интегрирани в културно-обредната система на обичая. Смята се, че нестинарството е християнизиран езически обред, с тракийски произход, а носителите му са българи, някои от които погърчени.

Днес практикуването на този обред, включен през 2009 г. в списъка на ЮНЕСКО за нематериално културно наследство, се е запазило само в няколко села в планината Странджа – Българи, Кости, Бродилово. В миналото ритуалът се е изпълнявал и в Турция (Бунархисар) и Гърция (Кости, Агио Яни, Ургас и др.) Според някои изследователи корените на ритуала се крият в езическото минало на тези земи и произхождат от култа към Слънцето при траките.

Ритуалът нестинарство – „ходене върху жар с боси крака“ започва да се възражда от 14 век по време на османското владичество над България. С цел да се запазят обичаите и съхранят българският дух и самосъзнание, българите отново започват да практикуват този обреден танц.

Като покровители и пазители на нестинарите се смятат Св. Константин и Св. Елена, като обредният ритуал се извършва на техния празник – 21 май (по нов стил) или на 3 юни (по стар стил).

На 3 юни се извършва т.нар. „обличане“ на нестинарските икони – върху тях се слага яркочервен плат, обшит със стари сребърни пари и украсен с цветя. Провежда се шествие, в което се включва цялото село, а иконите се отнасят към аязмото на св. Константин, където се провежда ритуалното им измиване.

Подготовката на нестинарската жарава започва преди обяд. Тя се разстила задължително в правилен кръг, около който се нареждат хората, за да наблюдават нестинарския танц. Привечер, заедно с църковния настоятел, отиват в параклиса на св. св. Константин и Елена, където вдишват от тамяновия дим и се молят пред иконите.

Вечерта, по тъмно, пред параклиса се събира цялото село. Заедно с тях идват гайдар и тъпанджия, като свирят три специални мелодии – първата се свири при придвижването от параклиса до жаравата, втората по време на самото ходене по огъня и накрая така нареченото Костадинско хоро.

След като ритуалното шествие пристигне при жаравата, започва кулминацията на празника. Нестинарите в състояние на транс влизат в кръга с подвиквания, като първият прекосява жаравата на кръст, след което в огнения кръг навлизат и другите нестинари. Особено характерна е ситната и равна стъпка, с която нестинарите ходят върху жаравата и въпреки това не нараняват краката си. След като ритуалният танц приключи, хората се хващат на Костадинското хоро за здраве.

Поверието, свързано с нестинарството гласи, че огънят който се пали, гони зли духове, болестите и нещастието, пречиства и опрощава греховете на присъстващите на обреда, като ги прави по–силни и по–спокойни.

Нестинарите пренасят на ръце през жаравата болни, за да се излекуват, деца и млади за дълголетие. Смята се, че нестинарството е Харизма, а не наследствена дарба и както нестинарите вярват, тя сама намира избрания и достойния човек. Те казват: ”За да можеш да танцуваш върху жаравата, трябва да го искаш, за да играеш и да не се изгориш трябва да те изберат и закрилят Св.Константин и Св. Елена. Когато усетиш, че музиката те обзема, тъпанът отмерва пулса ти на сърцето, усетиш, че политаш и тялото ти отмалява, и всичко около изчезне, ти няма и да разбереш кога си започнал да танцуваш, омагьосан от своя древен и мистериозен танц върху искрящите въглени.”

Ритуалът нестинарство се е променил през годините, като в днешно време е запазил твърде малко от своя автентичен облик, какъвто е имал преди векове. През 21 век ходенето върху жарава се извършва все повече като атракция, привличаща туристи и все по-малко като старинен обичай с дълбоки корени още в древността.