Успелите споделят

Тя е Майя Виткова и често ѝ се налага да произнася името си буква по буква, заради нетрадиционния начин, по който се изписва. Тя е режисьор по призвание и продуцент, първо - по необходимост, а понастоящем - и по убеждения. Отдадеността ѝ към семейството е едно от нещата, които истински я мотивират да продължава. Дългогодишният ѝ опит с недотам почтени хора не я спират да мечтае и да прави успешно това, което най-много обича – кино. Срещаме ви с българската следа в топ 5 на най-добрите режисьори за 2016 на списание The New Yorker, за да ни разкаже за киното, пречките и вдъхновенията.

Твоят филм „Виктория“ е отличен от авторитетното американско издание The New Yorker като един от най-добрите за годината. Самата ти си сред отличените режисьори. Какво значи подобно признание?

Да, „Виктория“ бе поставен на четвърто място в класацията на списание The New Yorker от общо 35 филма от цял свят, а аз заемам почетното четвърто, от общо пет места на най-добри режисьори за 2016 година. Това е огромно признание за мен и за работата ми. Извън България означава много, но тук е съпътствано с дълбоко мълчание… Ден по-късно „Виктория“ бе избрана и за „филм на седмицата” на The New Yorker.

Какво те вдъхнови да създадеш „Виктория“ и какъв искаше да е ефектът над аудиторията. Какво е посланието на филма?

Не ми се говори за посланието на филма. Толкова много изговорих. Предпочитам да ви разкажа за друго.

Когато филмът трябваше да излезе по кината и т.нар. консултант по разпространението, който ми беше препоръчан като способен човек, ми предложи абсурдна дата за начало на кинопоказ и бях достатъчно наивна, за да я приема (филмът излезе на 18 декември, 2015 година, в един ден с „Междузвездни войни”)… Точно по това време се намери и един журналист, макар че ми е трудно да го нарека така, който написа дълъг материал, осмиващ „Виктория“. Тогава ме поканиха в ефира на една от водещите телевизии, за да обсъдя със същия този човек, написаното от него по повод филма си. Отказах, разбира се.

След това излязоха материалите на The New Yorker - списание, което се чете в цял свят, но не ме поканиха да обсъдим това. Явно един негативен чичко е по-интересен за българската телевизия от водещо световно издание. За какво послание говорим? Вярвам, че „Виктория“ намери своята публика.

Самият Броуди, автор на статията, през април месец публикува и рецензия върху твоя филм. Определя го като изключително рядък, фокусиращ се върху живота в женското тяло - както физически, така и емоционално. Как подходи при създаването му – от своя личен опит или като страничен наблюдател?

Ричард Броуди писа в The New Yorker за „Виктория“ повече от 5 пъти в рамките на половин година. Този човек познава филма в детайли и бих се радвала да се запознаем, чета рецензиите му за други филми редовно и мненията ни често съвпадат. А по отношение на подхода при създаването на „Виктория“ - само от личен опит и следвайки инстинктите си. Като страничен наблюдател бих подходила при работата по документален филм. „Виктория“, макар и базирана на реални събития, е игрален филм, а историята е разказана от името и през погледа на дете.

Искала си да станеш актриса, но вместо това заставаш зад камерата. Съжаляваш ли, че събитията са се развили така, и мечтаеш ли още за светлината на прожекторите?

Актьорството беше детска мечта, докъм 12-годишна възраст. Оттогава съзнателното ми желание и съкровената мечта винаги са били свързани с режисурата. Не мечтая за светлините на прожекторите. Дори съм на път да загърбя участието на професионални актьори в бъдещи проекти. Много режисьори разчитат на познати лица за филмите си и това сигурно е добра маркетингова стратегия, но за мен не е интересно. Интересуват ме непознати, неекслплоатирани лица, а не “звезди”. Или бих поканила познат актьор, но предлагайки му различна роля, в ново амплоа.

Имаш ли любим режисьор?

Имам любими режисьори - Линч, Касаветис, Озу, Кубрик, Трюфо, Фасбендер, Кешловски. Обичам ранните филми на Джармуш, Алмодовар, Скорсезе, Уди Алън, Копола, повечето от филмите на Андреа Арнолд и Джесика Хауснер. Мога да изредя още...

Как се бориш с халтурата и мейнстрийма?

Не участвам.

Какво те вдъхновява?

Градски пейзажи... Мъгла. Комини с пушек... Сняг. Залези. Музика. Добри филми... Истински истории.

Какво убива вдъхновението в един творец?

Не мисля, че може да бъде убито, но може да бъде приспано. Понякога дори изпратено обратно откъдето е дошло за известен период от време. Това, което Господ ти дава (за мен вдъхновението е сакрално и идва от горе) не може да бъде „убито” от друг човек или от обстоятелствата.

Вдъхновението ми временно се притъпява от участие в безсмислени разговори, негативни коментари по адрес на някого или на нещо, което харесвам. Яростна агресия, обществено отличаване или демонстрирана почит към недостойни „творци” и смешно „изкуство”. Конюнктура, ченгета от Държавна сигурност, интересчии, жени с леко поведение. Министерство на културата, смачкани мазни костюми и подпухнали лица, комисиите на „Национален филмов център”, корупцията, мухльовците, страхливците, технически зле направените български филми, за всеки, от които са потрошени по над милион лева. Конформистите, псевдоинтелектуалците, дребните душички, интелектуалните джуджета и други.

А какво го възражда?

Чай от мента и лайка с голяма лъжица мед. Снежна преспа на перваза, звучна целувка по бузата от баща ми, изгреви и залези на изток и на запад. Хрупащи моркови, красиви лица, вдъхновяващи филми, умни и чувствителни създания, състрадателни лекари, шоколад. Добре облечени дами над 80 години с червило на устните и лак на ноктите, както и дядовци с панталони с ръб и ризи с чисти яки. Сълзи и Джеймс Браун. Заставките на голeмите американски студия – лъвът на Метро-Голдуин-Майер, прожекторите върху надписа на Туентиът Сенчъри Фокс. Традиционни български носии, домашен суджук, малки кучета. Черно море през септември, женски глас, пеещ народна песен, смях, бебета и още много други, първо Господ.  

Кое те „спъва“ в работата и кое те кара да продължаваш?

Спъва ме отчаянието под формата на всичко, което убива вдъхновението. Помага красотата на това под него. Това, че не ми “дават” средства да направя нов пълнометражен игрален филм, всъщност ме амбицира, защото много добре зная какво мога и какво е качеството на концепциите ми. Също и качеството на труда ни. Карат ме да продължавам любовта си към Бога, любовта на и към близките ми, убедеността в това, което правя, което не е хоби, а мисия и времето ще го докаже. Топлите ръце на любимия ми, усмивката на красивото му лице също ме вдъхновяват.

Днес съм в списъка на The New Yorker и на (почти) никого в България не му пука, а някой ден, когато взема “Оскар” (специално поздравявам един Национален съвет за кино към ИА “Национален филмов център” и всички завистници, наздраве!), ще ме мислят за “надута”, защото няма да се съгласявам да давам интервюта на медии, които са ме пренебрегвали, когато съм имала най-силна нужда от публичност заради работата си.

Защо е толкова трудно да те обичат днес, когато си “никой”, но си доказал потенциала си, отколкото утре, когато вече си световно признат? Събудете се, подайте ръка на хората, които се опитват да направят втора крачка, дишайте.

За какво не ти остава време?

Не ми остава време за мен самата, но полагам усилия, планирам да положа (смях). Време да правя любими неща или такива, за които винаги съм мечтала – да плувам, да чета по книга за едно или две денонощия, да се усмихвам, да пея в Госпел хор, да пиша отново, да снимам...

Някакви препоръки, съвети и послание към нашите читатели?

1. Аз съм Господ, Бог твой; да нямаш други богове освен Мене.

2. Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята, не им се кланяй и не им служи.

3. Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог.

4. Помни съботния ден, за да го светиш; шест дена работи и върши в тях всичките си работи; а седмият ден е събота на Господа, твоя Бог.

5. Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята.

6. Не убивай.

7. Не прелюбодействай.

8. Не кради.

9. Не лъжесвидетелствай против ближния си.

10. Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си; нито нивата му; нито роба му, ни робинята му, ни вола му, ни осела му, нито някакъв негов добитък - нищо, което е на ближния ти.

Ако не става, да опитат само с номер пет, това е повече от добро начало.

Не се колебайте да ни изпращате предложения за интервюта в различните ни категории на contacts@uspelite.com. Включете имената на човека, който предлагате за интервю, кратко негово представяне и начин за връзка под формата на e-mail адрес/акаунт в социалните мрежи и/или телефонен номер.