От сърце

Търся си трима за бридж. По възможност единият да разказва неземни приказки, един да ме държи за ръката, когато се събудя от кошмар, и един, с когото да израснем заедно. И никой от тях да не ползва смартфон.

Преместихме се на вилата, когато бях на шест. Тогава там нямаше други семейства, а зимите бяха сурови, с много сняг. Колите ни затъваха в кишата и баща ми се обаждаше в училище да каже “Чакайте Димана напролет.” Най-умното устройство в къщата беше телевизор Сони, модел ‘95. Трафопостът беше слаб и затова, когато започнеха виелиците, оставахме без ток със седмици.

Така се научих да строя иглу. На двора, с лопатка и търпение. Научих се и как се действа в кризисни ситуации - когато потънеш в триметрова преспа и майка ти вместо да те измъкне, се кикоти и те снима с фотоапарата.

Когато сестра ми навърши четири, нашите решиха, че е крайно време да извадят тесте карти и да ни научат да печелим с мисъл и настроение. Бридж плафон, после вист. С баща ми винаги бяхме в пряк двубой - постоянно се надцаквахме, дебнехме се, като в шпионски филм. Аз играех с мама, която никога нямаше добри карти, а той - с Божана, която държеше всички козове, но още не знаеше как да ги използва. Заради нея се роди семейната поговорка “Те победиха, но ние спечелихме.”

Преди да заспим, баща ми разказваше истории… за пустинния принц Адар и белия слон Салим. Яд ме е, че не ми хрумна да ги записвам. Аладин ми изглеждаше като пълен аматьор.

Двадесет години по-късно попаднах в едно заведение като детски аниматор. Сега аз съм възрастният и продължавам да се уча. Децата ми припомнят какво е да имаш чист ум, говорят удивително мъдри неща и в същото време попадат под унищожителните атаки на технологиите. В детския кът много ясно проличава кой как се грижи за детето си - и отсега се уча дори как да бъда родител.

Говоря си с децата, питам ги как биха се справили с това или онова и получавам интересна алтернатива. В замяна им разказвам за пътешествията си, изслушвам ги. Накрая получавам сърдечна прегръдка и сбогуване, съпроводено с тъжна въздишка. Понякога виковете и енергията им ми идват в повече и тогава някой от тях ми казва: “Много ми харесва тук с теб! Друг път като дойдем, само ни пускат филм, за да не се занимават с нас.” Тогава разбирам, че има много важна причина да съм там.

Изправям се, избутвам умората назад, главоболието оставям настрани и поглеждам малката надежда с усмивка. Тя е на четири. Лицето й сияе, косите й се спускат до кръста. До нея седемгодишното й братче стои като смел и мъдър принц, изправен на ръба на пързалката. Мислено благодаря на родителите, които скриха таблета и смартфона, преди да ги пуснат да играят и си мисля, че тези двамата ще имат моя късмет.

Те ми дават сили да се боря за онези, които влязат утре, играейки майнкрафт на новото си устройство. За тях аз изглеждам като част от интериора, но не за дълго. Ще ги науча на “Отвори, Гальо, порти”, ще им разкажа как се запознах с Дядо Коледа в Рованиеми, ще танцувам с тях докато не си заминат. И ще знам, че нищо не е загубено, защото един различен ден да имат, това ще промени всичко за тях, както те вече промениха мен.

Пожелавам ти да се срещнеш с някое малко съкровище и то да бъде твоето пробуждане. Сега те оставям, отивам да играя бридж. Тази зима нямаше достатъчно сняг за иглу, но пък намерих с кого да си разказваме приказки.