Спорт

В началото съм на 9 досадни часа в боинга на „Ер Франс” и едва ли има по-подходящ момент да подредя впечатленията си от един откачен месец в България. Месец, в който целият свят с право бе отправил възхитен поглед към Германия. Като оставим настрана качеството на играта и съдийството, на това световно всичко бе безупречно. За пръв път от 70 години обединена Германия домакинства на голямо събитие и като че ли за пръв път от Втората световна война насам немците прегърнаха националната си самоличност с гордост и дори известна доза национализъм. Трябваше да минат три поколения, но ето че немците най-после се чувстват освободени от вината, оставена от нацисткото им минало.

Финалът се състоя на същия този стадион, на който Адолф Хитлер сипеше арийска пропаганда под знака на свастиката по време на олимпиадата през 1936 г. Но това лято дори упоритият призрак на фашизма си бе тръгнал от трибуните в Берлин. И колко подходящо бе, че този, който му би шута, бе именно Цар Футбол, подкрепян от гостоприемния и лъчезарен немски народ. Юни 2006 е много важен месец в историята на тази страна. Това е месецът, в който Германия прегърна света и светът прегърна Германия. 

Ето, че можели да правят не само автомобили, бира и техномузика, а и грандиозни първенства. Някой бе казал, че нищо във Вселената не е случайно, като изключим, разбира се, самата Вселена. Това е хитро противоречие, което ми дава повод да си измисля причина дори за най-нелепата случайност. 

Според мен например, през този месец футболът, гостоприемството, идеалната организация, мерките за сигурност, феноменалните стадиони и великолепният отбор на Клинсман са причината да има мания в думата Германия. Но сега е време да говорим за нашата красива страна и за това, какво става в нея по време на световно.

Един ден с учудване открих, че години наред дъщеря ми е мислила, че България е на небето. Според детската й логика причината да излитаме със самолет, за да стигнем до София, се състои в това, че Америка е на земята и летенето е единственият начин да се доберем до България, увиснала като праскова някъде над облаците. Миналата година пристигнахме „на небето” през май и едно от първите неща, които ми направиха впечатление, бе огромният плакат на входа на аерогарата: „Очаквайте новото и модерно софийско летище през октомври!”

Бях изумен, когато долетях тази година и видях новото, свръхмодерно съоръжение. Никога не съм предполагал, че подобно нещо може да бъде постигнато в архитектурен, инженерен и строителен аспект: новото летище бе точно копие на старото. Всяко камъче, тухла и арматура бяха грижовно поставени на абсолютно същото място като миналата година. Гениално! 

Дори най-великите архитекти от ранга на Франк Лойд Райт, Антонио Гауди и Франк Гери не биха могли да дупликират до такова съвършенство всеки малък детайл и капризен орнамент. Що се отнася до новата писта, тя също бе постлана директно върху старата, явно за да се спази общата архитектурна тематика. Единствената видима промяна бе в това, че градинарите бяха засадили още по-пищни бурени и екзотични плевели, които вече игриво гъделичкат дори самата писта!

Идването в България по време на световно по футбол винаги е било една изпълнена с опасности авантюра, но причината не е обрасналата с растителност самолетна писта. Основният проблем e в това, че в Америка човек бързо губи алкохолен фитнес. За никого не е тайна, че в Щатите нямаме нито необходимите кадри, нито нужния ноу-хау, нито наследствени традиции, за да се доближим поне малко до световния принос на България в стихийната употреба на алкохол. 

Зад океана се пийва по някоя и друга чашка, но основно в петък или събота вечер. Тук дори бирата ни е само с няколко градуса по-силна от речната вода. Така че, за човек като мен, който изпива по една-две чаши вино на седмица, гледането на световното в България бе истински кошмар. Не знам как оцелях с по три мача на ден, в компанията на приятели, които според мен ходят да се подготвят на високопланински бирени лагери.

Най-опасен бе контактът със стария ми съученик Дани, с когото гледахме Швеция – Англия. Дани е 120 кг човек, който е в състояние да изпие една пералня гроздова на вечер. Слава Богу, това бе единственият мач, който гледахме заедно – в противен случай вече нямаше да съм между живите. Още в самото начало на световното стана ясно, че една от основните мисии на многолюдната ни компания ще бъде, да видим колкото се може повече мачове на колкото се може повече различни места, за да определим къде и защо е най-подходящо да се гледа футбол в София. Бяхме навсякъде: в малки и големи заведения, в скъпи ресторанти и евтини кръчми, в клубове, пицарии, таверни, паркове, дворове и площади. 

Малко неочаквано, но призът за най-добро място бе спечелен от скромно заведение на бул. „Мадрид” 16 – Чорбаджийница „Подуенски кестен”. И то не толкова заради чудесната храна, сенчестата градина и народните цени. Истинският чар на заведението се крие в неговия собственик. Това е протодяконът Любо, известен с това, че е спечелил 50 000 лв. в „Стани богат”. Той е винаги готов да се включи в компанията и да омагьоса всички с невероятния си интелект, гостоприемство и чувство за хумор. Реших да го тествам и му отне 3-4 секунди да отговори на въпроса ми коя е най-голямата по население мюсюлманска държава (Индонезия). На входа на заведението има "кучевръз", а менюто е написано от протодякона и ще ви накара да се превивате от смях. 

Кое бе най-неподходящото място за гледане на футбол? Известен чалга клуб. Да, с неудобство признавам, че посетихме и леговището на звяра... Мачът още не бе завършил, когато почна "програмата", включваща концерт на фолк звезда, чието тяло според мен беше 85% синтетично. Тази блондо-брюнетка бе разляла голяма част от себе си в опита си да се изсипе в тясна рокля. Все едно да налееш литър мастика в епруветка. Музиката бе директно от Диарбекир, пеенето – оглушително, а танцът – „Осман паша кючек". Между масите пъплеше наргиле, от което се носеше аромат на тютюн, смесен с няколко вида херпес. Ако не друго, това заведение поне никога няма да го напече слънцето, тъй като винаги ще бъде в дългата, прохладна сянка на Османската империя. 

На една от масите забелязах популярен футболист, който буквално вдиша бутилка уиски за около половин час. Тук-там бяха разхвърляни перхидролени мутреси, които рекламираха изкуствени гърди. И докато слушах как тази богиня на чалгата цвили фалшиви ориенталски трели, си казах, че може би именно тя е причината да има кон в думата силикон. Дочух, че тя е една от номинираните в класацията на най-великите българи. Дано все пак не изпревари хора като Гяуров, Гена Димитрова, Райна Кабаиванска или Никола Гюзелев. Според моята шантава теория именно те са причината да има ария в думата България.

Германия – Полша гледахме в заведението „Тукан”, на „Раковски", което също бе чудесно, въпреки че Европейският съюз бе нахълтал в ценоразписа. В него ще се натъкнете на най-силния джин с тоник в Северното полукълбо. Ако не се лъжа, барманът го приготвя, смесвайки 50 грама джин с... още 50 грама джин и половин капкомер тоник. След мача концерт изнесе моят стар приятел Васко Кръпката, който ме дръпна на сцената, за да му акомпанирам на хармоника. В това имаше два проблема: първият е, че бях в нокдаун след 6 джин-тоника, и вторият е, че едва ли е случайно, че има Иво в думата фалшиво. Групата, ако не се лъжа, свиреше някаква песен на Мъди Уотърс в ла минор, докато аз нацелих с хармониката "Пътнико свиден", която, както всички знаем, е в соц мажор.

Междувременно световното си отиваше заедно с изтичащия юни. Грубата, консервативна игра, симулациите и съдийските ексцесии ме накараха да погледна с носталгия към 60-те, 70-те и дори 80-те години, когато футбол се играеше с въображение, достойнство и спортсменство. Сетих се за Кройф, за Кайзера, за Еузебио и Сократес. Сетих се и за моя личен идол, Динко Дерменджиев, когото боготворях като дете и чиито подвизи знаех дума по дума. Спомням си как завиждах на съседчето, което имаше негов автограф. Но не всичко бе за изхвърляне от Германия 2006. Аржентина игра страхотно в първия кръг. Движението на Гана срещу Чехия бе един изумителен танц. Германия бе постоянна и свали гарда само за няколко минути, което бе достатъчно за адзурите. Италианците играха сплотено и затова днес са шампиони. 

Видяхме и невероятни голове и въпреки грубата защита имаше и брилянтни индивидуални изпълнения. 

Зидан сътвори шедьовър срещу Бразилия. Гледайки елегантните му движения, меки спирания и великолепни подавания, човек не може да не признае, че като него няма втори. Зидан е единствен по рода си и едва ли е случайно, че има един в думата Зинедин. Не е за вярване, че това е същият този човек, който само няколко дни по-късно свали Матераци на земята с удар, достоен за специалист по таекуондо, поне трети дан. Кой знае: може би все пак има причина да има и дан в думата Зидан.

По време на първенството гостувах няколко пъти на студията на БНТ, най-вече за мачовете на американския отбор, който следя от години. Но така се случи, че последното ми идване бе за Германия – Аржентина. Момент, който едва ли някога ще забравя, тъй като за моя най-голяма изненада до мен се изправи не кой да е, а Динко Дерменджиев – Чико. 

Бях тотално омаломощен от присъствието му и от енциклопедичните му познания. След студиото гледахме мача заедно, говорихме дълго за футбол, за семействата си и дори разменихме телефонни номера. Накрая Чико ми начерта на парче хартия уникална заучена комбинация между него, Бонев и Жеков. Преди да се разделим, не пропуснах да си изпрося автограф, който веднага подарих на детето в себе си, което чакаше този подарък от 30 години. Много е приятно да зарадваш едно дете…

Самолетът ми вече наближава северноамериканския континент. Движим се над южния бряг на Гренландия. Няма облаци и далеч под нас блестят характерните за този сезон стотици лениви айсберги. 

Време е да сложа край на разказа си. Преди няколко месеца имах предложение да отида в Мюнхен за световното. Сигурно щеше да е страхотно преживяване. Но вместо това се прибрах в България и участвах в нещо като световно по гледане на световно. Въпреки липсата на каквато и да е подготовка, успях да изконсумирам чудовищни количества ракия, водка, смъртоносни коктейли и най-вече реки от бира. При това, без да попадна в „Пирогов”. Браво, Иво, браво, Иванов: ти си Чернодробец Храбър! Дано с тези две думи да не съм си навлякъл нов прякор. В същото време изтръпвам при мисълта, че думата Иво присъства не веднъж, а два пъти в израза пенливо пиво. Това обаче е стопроцентова случайност. 

Разгръщам диаграмата с отиграването на Чико и си казвам, че не съм сгрешил, като съм отказал да отида в Германия. Почти всичко, което обичам, е в България, включително най-скъпите ми хора, най-добрите приятели, най-ценните спомени и най-големите детски кумири. Само след три часа ще започнем да се снижаваме. Почивката ми свършва и е време да си почина. А догодина, живот и здраве... пак ще ходим на небето.