Успелите споделят

Днес ще ви представим поетесата Маргарита Петкова - една силна и борбена жена, зад чийто творчески път стоят множество национални и международни награди. Тя е публицист, преводач и член на УС на Национален фонд „Култура” към Министерство на културата. Освен това е автор на повече от двеста текста на популярни български песни и има издадени над петнадесет поетични книги.

Твоята поезия винаги докосва читателите. Тя е земна, реална и вълнуваща. Спасение и бягство ли е за теб поезията или просто е твоят начин за комуникация с околните?

За мен поезията не е нито бягство от действителността (опазил ме Бог, кула от слонова кост никога не съм имала!), нито спасение (с поезия сметки към монополистите не се плащат, хеле пък да се регулира държавното устройство), а с околните общувам в немерена реч, нормално, ако се налага – и остро. Пиша си нещата, защото те идват, неканени с бъклица и дрян. Съвсем ненадейно ме избират. И съм длъжна да съм гостоприемна. Освен това поезията не отнема кой знае колко време – 15-20 минути междучасие в ежедневието.

Имаш поне 3 стихотворения, описващи красотата и предимствата на всяка възраст, в същото време духът ти е млад и си все така изпълнена с чувството за справедливост, което е така присъщо за юношите. Къде е истината и на колко години се чувстваш реално?

Всичките ми стихотворения са отражение на живота. Те растат заедно с мен, но може би някои от тях ще останат неостаряващи. Защото аз така се чувствам. Скандално млада. И тотален борец за всемирна справедливост. Да, малко инфантилно звучи тази борба на ползу роду, но не мога да търпя унизяването на Човека. От страна на друг човек, на прослойки и касти, на управляващи и самозабравили се. Чудесно знам, че вятърните мелници не са великани, но това не ми пречи да чупя копие след копие, опитвайки се да спра поне за миг смилането на човешкото достойнство. Поне се опитвам, а не свивам примирено рамене.

Ти си майка на 3 вече пораснали деца - деца, отгледани в периода на така наречените времена на промяна. Имаш ли усещането, че си успяла с децата и наследи ли някое от тях твоят талант?

Аз станах майка на 26 години. Тоест абсолютно осъзнато. И абсолютно осъзнато потретих това действие. Никой не си избира времето, в което живее. Можеш само да избираш как ти да живееш в него. Вятърът на промените ме задуха, когато дъщеря ми беше на 7 години, големият ми син на 3, а малкият – на 12 гестационни седмици. Родих го на 27 юни 1990, след първите „свободни избори”. За белите ми деца годините си бяха черни. Купони, редене по опашки от тъмни зори за мляко, освобождаване на пазара и „За Бога, братя, не купувайте!”.

Как да не купуваш, когато трябва да си храниш децата?

Манната небесна е била като еднократна помощ. Дечицата искат да ядат всеки ден по няколко пъти, растат като гъби, елементарните ми необходимости растат заедно с тях и трябва да се правиш на Господ, за да вържеш двата края.

Успях... Успях да ги отгледам, да ги израста, да ги изуча, да си стъпят на краката. Подчертавам – децата ми са родени в законен брак и са живели в семейна среда, само дето баща им (да си е жив и здрав) не устоя на демократичния вятър и до 2008 г. трябваше да отглеждам и него, заедно с котката и кучето. 

Усилията за дърпане на краищата съм си ги платила до стотинка. Наградата не е орден „Майчина слава”, който ми се полагаше, но трябваше да напиша молба, за да ми го връчат. Е, аз молби не пиша! Молби отправям единствено към Господ и Нему благодаря и за меда, и за жилото. Дано съм успяла с възпитанието, то винаги е нещо пожелателно. Но децата ми живеят и се трудят достойно. Стига ми тая награда.

Какво мислиш за ранната раждаемост в ромската традиция, за намалената раждаемост като цяло в България? Трудно ли е да се отгледа повече от едно дете и едновременно с това да се гради кариера, да се издържа семейство?

Брехт го е казал най-добре: „Никой няма да пита какво е било времето, всекище пита защо са мълчали поетите му.” Повече от Брехт аз какво да дипля умни мисли. Въпросът за ромските традиции е дълга тема. Преди демократичните промени тази традиция не се спазваше. Децата на 13 години ходеха на училище, родителите им ходеха на работа. Говоря от първа ръка, защото като шеф на културата в ТОА „Красна поляна”, имам преки впечатления от живота във „Факултета” и „Татарли махала”. Нямаше безработица, нямаше шляещи се безпризорни, ако пак семействата да бяха многодетни и многобройни. Но това беше държавна политика.

Сега, когато тази общност е оставена на пустопаш, първичната натура неизбежно взема превес. И се крещи за традиция на етноса. И правозащитни организации тропат по масата да не се посяга на идентичността. А юриспруденцията се занимава с търсене на доказателства дали едно момиче на 12 години е заченало по единствения възможен, даден ни от майката натура начин!?! Не, бе, те всичките са плод на непорочно зачатие, хайде холан, бясна съм! Бясна съм не на размножаващите се като зайци. Това е нагон, не можеш го предотврати. Какво друго да правят като не са ангажирани с нищо. Живеят ден за ден и преживяват от детските добавки. А ние, вместо магарето, пак бием самара. Демографският крах на България иде от същото магаре.

Липсата на сигурност и пълната неизаинтересованост на държавните институции е причината отговорните хора във фертилна възраст да се въздържат от създаване на семейство и деца. Защото децата са отговорност. Да ги заченеш е проста работа, но да ги отгледаш в свят, в който не знаеш дали утре ще имаш работа, дали няма да те пребият по светло насред улицата, дали банките няма да ти вземат жилището или да ти изгорят вложенията за черни дни, те карат много да се замислиш. И решаваш, че по-добре е да не създаваш страдалци. Това говори рациото.

А българинът е рационален. Мога да предложа оптимистичен поглед – и през робство, и по време на войни, деца са се раждали и са се отчували. Само че с гол оптимизъм не става. Пак от първа ръка – дъщеря ми ме дари с две внучета, но синовете ми не смеят да се ангажират. Дано вината не е в мен, защото аз съм им вменила, че човек трябва да поеме отговорността за делата си. Но една от отговорностите ни е именно да продължим рода си. Българския. А това става с дух. Български. Вярвам, че няма да се затрие. И затова не мълча!