Отстрани изглежда, че всичко, с което се занимава Марина Деливлаева, е непосилно да се побере в 24-те часа на денонощието, затова тя сякаш е избрала да живее във времето на древногръцките митове, в което за всяко начинание има място стига човек да следва с любов и достойнство нишките, изтъкани му от богините на съдбата. Мойрите първо я отвеждат в СУ „Св. Климент Охридски“, където завършва новогръцка филология с педагогическа специализация, а после придобива и магистърска степен за преводач-редактор с гръцки и испански език.
Овладяла тези два езика и опознала в дълбочина културите, от които те са част, Марина се заема да споделя повече за тях с многобройните си ученици, както и с читателите на книгите и със зрителите на филмите, които превежда. Но любопитството й към културата и изкуствата не спира дотук, затова през 2011 г. тя създава дигиталното списание Jasmin.bg, на което е главен редактор и сладкодумен автор на текстове до днес.
От електронните му страници с удоволствие ежедневно научаваме повече за литературата, фотографията, графичния дизайн, сцената и цялата палитра от изкуства, а този разговор е един от редките случаи, в които самата Марина застава от другата страна и вместо да задава своите любознателни въпроси ни разказва повече за себе си.
Главен редактор на електронно списание за изкуства, преводач, преподавател – какво всъщност работи Марина и кое от нещата, с които се занимаваш, е просто неизбежна нишка на съдбата за теб?
Да работиш като преподавател, преводач и редактор едновременно звучи шизофренично, съгласна съм. Шизофренично именно в смисъла, събрал се в древногръцките корени на думата: схизон (σχίζειν) – „разкъсвам, разцепвам“, и френ (φρήν, φρεν) „мисъл, разсъдък“. Но пък да „разкъсвам“ мисълта и самата себе си на толкова приятни поприща е (сравнително) леко и в действителност не си на работа. Защото по начина, по който упражнявам тези професии, аз не „работя като“, аз съм преподавател, преводач и редактор.
То е донякъде като палитрата от хобита и занимания на повечето хора – всяко от тях ги прави щастливи по различен начин, удовлетворява различни техни нужди и търсения. Може би разнопосочни и не винаги лесно съчетаващи се, професиите ми са нищо повече или по-малко от това да бъда себе си, по всички неизбежни начини, които ме събират в едно цяло. И да, тук мойрите имат голям дял – на някои от тези професии се съпротивлявах дълго, смятах, че са прекалено „голям залък“ за мен, ако искам сътвореното да е наистина професионално.
Аз съм филолог, преводач и редактор по образование. Така че преводът и преподаването си дойдоха по тапия и призвание (майка ми, дългогодишна учителка по биология и химия, все ми повтаря, че сигурно ги обичам толкова много, защото съм „даскалска щерка и внучка“; някога дядо ми – високообразован за времето си – избягал в Румъния и станал учител под натиска на близките си да бъде духовник в родното си село).
Да бъда редактор на списание за изкуства обаче, да пиша по теми, които ме изпълват с трескаво любопитство, уважение и възхищение, е нещо, на което дълго се съпротивлявах. Толкова голяма ми се виждаше нуждата от добра, отговорна и отдадена културна журналистика, че все не си представях именно аз, едва прохождаща и учеща се в движение, да се наема да запълня дори малка част от зейналата пропаст…
А коя е Жасмин?
Жасмин се роди случайно, на разговор с близки на сърцето ми хора, беше „на косъм“ да не се случи. Никак не ми е лесно да кажа коя е – тя се промени толкова с годините (родена е през 2011-а), а и аз пораснах неимоверно с нея.
Днес Jasmin.bg е независимо електронно списание, посветено на палитра от изкуства, което се опитва да гледа едновременно към творците, с творческия им процес, и към публиката. Никога няма да забравя как любим художник и илюстратор след едно от първите видео интервюта, които направих (тогава все още сама, без екип), ме срещна случайно на улицата и грейнал ми подари току-що излязла от печат книга, илюстрирана от него.
Имал нужда да я подари, каза, на някого, който притежава нужното любопитство и уважение към творците. Разтърсващ за мен момент, още настръхвам, когато си спомням или разказвам случката. И още си го повтарям, когато се подготвям за интервю: любопитство и уважение. Те са в основата и на авторските ни поредици „(Не)познатите визуални артисти на България“, „За изкуствата и хората“, „Зад завесата“, в основата и на кураторското представяне на чужди творци, творби и тенденции.
Иначе интересна подробност е, че преди време ми хрумна да потърся какво означава Jasmin, години след като почти случайно (отново) се беше превърнало в име на списанието и изписано именно така, а не като Jasmine. И Urban Dictionary ми „подшушна“, че Жасмин е „зашеметяващо момиче, красиво отвътре и отвън. […] Обикновено казва истината открито и е забавна личност, около която бихте искали да бъдете; Жасмин – термин, използван за нещо изключително красиво.“ Дали да му повярвам?
И кои са твоите три (по)желания за нея?
Да бъде стоока, сторъка и много сладкодумна. Да продължава – с любопитство и уважение – да се опитва да създава културна журналистика. Да бъде мост между изкуства и публики; по възможност един от всички, по възможност видим, лесно проходим и удовлетворяващ на всеки от бреговете, до които води.
Кои са най-големите предизвикателства пред поддържането на независима медия за изкуства в България днес?
Да бъде именно независима и качествена. Да развие екип от хора, които са еднакво любопитни и всеотдайни към работата на културния журналист. Да се опита да гледа към все повече изкуства и творци, да не оставя неосветени ниши, да говори разбираемо, без това да означава „бедно“, да намери път към публики и читатели.
Въобще да оцелее, при нулевия интерес на рекламодатели към независима медия и културна журналистика (интересът е и под нулата, ако двете са съчетани в едно); културната журналистика, изглежда, не е особено видима и от програмите и фондовете за подкрепа (което за мен е очаквано и по-скоро облекчаващо предвид тесните рамки и негъвкаво отношение, което съм срещала в оскъдния си опит със спечелени проекти).
А кои са най-сладките моменти?
Подготовката за всяка нова статия и интервю. Може би най-лесно ще го обясня с пример. Предстои да излезе епизод от поредицата „Зад завесата“, посветен на проекта „В почит към Мърс Кънингам“ на хореографката Паула Розолен, продуциран от Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“ за тазгодишното му издание.
За да се подготвя за видеоинтервюто, гледах документален филм за Мърс Кънингам, четох някои негови есета на английски (както и на български, в прекрасен превод за втория брой на Списание за танц), четох и гледах интервюта с Паула Розолен, четох за проектите ѝ, гледах трейлъри, запознах се с първата част на „В почит…“, състояла се в Германия в доста различен формат, ходих на репетиции с българските танцьори, разговарях с тях, бях на генералната репетиция във и извън САМСИ, на самото събитие…
Можете ли да си представите толкова многопластово и богато изживяване, свързано само с едно хореографско събитие, толкова пъстър път, извървян само за едно интервю? И тук нямам предвид, че екипът на списанието е свършил много работа. А че никога няма да мога да се отплатя на Jasmin.bg за начина, по който ми „плаща“ – през живота си не съм била толкова богата.
Спомняш ли си първото интервю?
Спомням си всяко. Първото видеоинтервю, когато на излизане от преспрожекция в Дома на киното почти се сблъсках с полякинята Зофя Кулиговска, насред 81-вия час от пърформанса й (траещ общо 100, прекарани зад витрината на Cush.BAR). И понеже тя щеше да потегля за Полша веднага след събитието, а в главата ми изникнаха толкова много въпроси, се наложи набързо да наглася камерата на телефона си и да натисна бутона за запис.
Спомням си как канадският режисьор от български произход Тед Кочев, тогава на 86 години, развеселен и увлечен от въпросите ми, ми изпя партията си на Шута от „Дванайсета нощ“, в която е играл като ученик (моментът е запечатан и във видеоинтервюто).
Спомням си как толкова се притеснявах по време на интервюто с писателя Илия Троянов, че камерата беше уловила как нервно мачкам бележника си и щракам с химикалка (оттогава ходя на интервю с молив).
Спомням си как отидох да разгледам изложба, насред тридневни сложни снимки в Зала „България“, за първия епизод на поредицата „Зад завесата“ и се върнах с видеоинтервю с художничката Моника Попова. Тя беше толкова впечатлена колко много бях чела и гледала от и за нея, колко много допълнителни въпроси имах, колко каталози от изложби и други материали ѝ поисках… че ми подари картина дни след интервюто (избрана за мен, рамкирана, подписана, прекрасна).
Спомням си как, когато започнах да раждам второто си дете и получих първите контракции, знаейки че този процес ще отнеме известно време, първо завърших редакциите по интервю, което бях чакала дълго време, публикувах го, и тогава си взех сака и потеглих за болницата…
А има ли момент, който би искала да забравиш?
Щракането на химикалката, запечатало се във видео интервюто с Илия Троянов. Всяко засичане на камерата или звука. Всяка липса дори на парченце от интервю. Истинският, проникновен разговор е толкова крехко изкуство, че всичко, което е „скършило“ дори малка част от него, ме разстройва (дълбоко и за дълго).
С какво те привлякоха гръцкият език и култура?
На 18 нямах никаква представа коя е „моята“ професия. Колебаех се между археология, психология и някоя „екзотична“ филология. Любимата ми учителка по история ми каза, че археологията, предвид състоянието и цялата ѝ перспективност в България, е професия за жени с богати съпрузи. Което автоматично я изхвърли от списъка ми. Насочих се към японистиката, но се оказа, че приемат през година и точно в периода на моето кандидатстване съм попаднала на „нулева“ такава.
Друга „екзотична“ филология, свързана с много история и богата култура, ми се стори новогръцката. Почти на шега кандидатствах и ме приеха; след ускорен курс и писането на дълги редове с гръцки букви бях решила, че това е краят на университетския ми живот… И никога не съжалих, че не се отказах и завърших именно тази специалност, дала ми широк поглед (и усещане за взаимовръзки) върху история, култура и изкуства.
Какво ти дава и какво ти взима преподаването?
Преподаването по начина, по който го разбирам – с много лекции за култура, история, гръцко кино или музика (пък дори и манталитет), с много слушане на речта на носители на езика, на песни и радиопредавания, с много ролеви и настолни игри (за урок с кулинарна лексика например поканих учениците си вкъщи да готвим заедно, т.е. те да готвят, а аз да им подавам всяко нужно им нещо, след като ме попитат и получат отговор как се нарича на гръцки), с много и разнообразни упражнения – е една от „най-изстискващите“ дейности, които познавам.
И едновременно една от най-удовлетворяващите. В рамките на месеци, на седмици дори, ставаш свидетел на удивителна промяна у всеки курсист, отново и отново се питаш как хората са способни да „опитомят“ една толкова сложна система на мислене, каквато е всеки език.
А преводът?
Преводът е съвсем различна. в сравнение с гореописаната вселена. Тиха, самовглъбена, дълбока – в начина на работа, на проучвания, на писане и пренаписване. Тук удивителното е самото създаване на нов свят от вече съществуващ. Винаги се радвам на периодите, в които мога да редувам този самотен (и често трънлив) път с бъбривото изживяване и незабавно удовлетворение на преподаването, пък и на работата ми като редактор.
Как изглежда почивният ти ден?
Децата ми така и не разбраха какво е уикенд в общоприетия смисъл на думата. Какво е майка им да не чете или пише, да не гледа филми, представления, изложби (от време на време „замъкваща“ ги на подобни). Скоро дъщеря ми ме попита защо работя толкова много. Краткият отговор е, защото обичам. Малко по-дългият е, че за да заменя това да работя с това да бъда, ми е нужно да го правя непрекъснато.
фотокредит: личен архив
Uspelite.bg и Културна фондация А25 стартираме рубриката „Октаново число Култура“ като пресечна точка на представите ни за хора, упорито променящи средата със средствата на културата, правейки по този начин общото ни бъдеще възможно по-добро. В продължение на година всяка трета седмица от месеца ще ви разказваме за личности, за които да подобряват нашия общ контекст не е кауза, благотворителна акция или извънредна проява на емпатия, а просто нормалност, ежедневие и начин на живот.
Те са преводачи, изследователи, мениджъри, журналисти, артисти, но и хора, за които съвременната българска култура не е задължително професия, но със сигурност е любов. Всички тях, рядко или никога, няма да видите в прайм тайма на масовите медии не защото нямат какво да кажат, а защото имат гориво вместо рейтинг във вените. Селекцията на участници в рубриката ще бъде изцяло субективна и поради това още по-лична.
