Октаново число

Отстрани изглежда, че всичко, с което се занимава Марина Деливлаева, е непосилно да се побере в 24-те часа на денонощието, затова тя сякаш е избрала да живее във времето на древногръцките митове, в което за всяко начинание има място стига човек да следва с любов и достойнство нишките, изтъкани му от богините на съдбата. Мойрите първо я отвеждат в СУ „Св. Климент Охридски“, където завършва новогръцка филология с педагогическа специализация, а после придобива и магистърска степен за преводач-редактор с гръцки и испански език.

Овладяла тези два езика и опознала в дълбочина културите, от които те са част, Марина се заема да споделя повече за тях с многобройните си ученици, както и с читателите на книгите и със зрителите на филмите, които превежда. Но любопитството й към културата и изкуствата не спира дотук, затова през 2011 г. тя създава дигиталното списание Jasmin.bg, на което е главен редактор и сладкодумен автор на текстове до днес.

От електронните му страници с удоволствие ежедневно научаваме повече за литературата, фотографията, графичния дизайн, сцената и цялата палитра от изкуства, а този разговор е един от редките случаи, в които самата Марина застава от другата страна и вместо да задава своите любознателни въпроси ни разказва повече за себе си. 

Главен редактор на електронно списание за изкуства, преводач, преподавател - какво всъщност работи Марина и кое от нещата, с които се занимаваш, е просто неизбежна нишка на съдбата за теб? 

Да работиш като преподавател, преводач и редактор едновременно звучи шизофренично, съгласна съм. Шизофренично именно в смисъла, събрал се в древногръцките корени на думата: схизон (σχίζειν) – „разкъсвам, разцепвам“, и френ (φρήν, φρεν) „мисъл, разсъдък“. Но пък да „разкъсвам“ мисълта и самата себе си на толкова приятни поприща е (сравнително) леко и в действителност не си на работа. Защото по начина, по който упражнявам тези професии, аз не „работя като“, аз съм преподавател, преводач и редактор.

То е донякъде като палитрата от хобита и занимания на повечето хора – всяко от тях ги прави щастливи по различен начин, удовлетворява различни техни нужди и търсения. Може би разнопосочни и не винаги лесно съчетаващи се, професиите ми са нищо повече или по-малко от това да бъда себе си, по всички неизбежни начини, които ме събират в едно цяло. И да, тук мойрите имат голям дял - на някои от тези професии се съпротивлявах дълго, смятах, че са прекалено „голям залък“ за мен, ако искам сътвореното да е наистина професионално.

Аз съм филолог, преводач и редактор по образование. Така че преводът и преподаването си дойдоха по тапия и призвание (майка ми, дългогодишна учителка по биология и химия, все ми повтаря, че сигурно ги обичам толкова много, защото съм „даскалска щерка и внучка“; някога дядо ми – високообразован за времето си - избягал в Румъния и станал учител под натиска на близките си да бъде духовник в родното си село).

Да бъда редактор на списание за изкуства обаче, да пиша по теми, които ме изпълват с трескаво любопитство, уважение и възхищение, е нещо, на което дълго се съпротивлявах. Толкова голяма ми се виждаше нуждата от добра, отговорна и отдадена културна журналистика, че все не си представях именно аз, едва прохождаща и учеща се в движение, да се наема да запълня дори малка част от зейналата пропаст… 

А коя е Жасмин?

Жасмин се роди случайно, на разговор с близки на сърцето ми хора, беше „на косъм“ да не се случи. Никак не ми е лесно да кажа коя е – тя се промени толкова с годините (родена е през 2011-а), а и аз пораснах неимоверно с нея.

Днес Jasmin.bg е независимо електронно списание, посветено на палитра от изкуства, което се опитва да гледа едновременно към творците, с творческия им процес, и към публиката. Никога няма да забравя как любим художник и илюстратор след едно от първите видео интервюта, които направих (тогава все още сама, без екип), ме срещна случайно на улицата и грейнал ми подари току-що излязла от печат книга, илюстрирана от него.

Имал нужда да я подари, каза, на някого, който притежава нужното любопитство и уважение към творците. Разтърсващ за мен момент, още настръхвам, когато си спомням или разказвам случката. И още си го повтарям, когато се подготвям за интервю: любопитство и уважение. Те са в основата и на авторските ни поредици „(Не)познатите визуални артисти на България“, „За изкуствата и хората“, „Зад завесата“, в основата и на кураторското представяне на чужди творци, творби и тенденции.

Иначе интересна подробност е, че преди време ми хрумна да потърся какво означава Jasmin, години след като почти случайно (отново) се беше превърнало в име на списанието и изписано именно така, а не като Jasmine. И Urban Dictionary ми „подшушна“, че Жасмин е „зашеметяващо момиче, красиво отвътре и отвън. […] Обикновено казва истината открито и е забавна личност, около която бихте искали да бъдете; Жасмин - термин, използван за нещо изключително красиво.“ Дали да му повярвам? 

И кои са твоите три (по)желания за нея?

Да бъде стоока, сторъка и много сладкодумна. Да продължава – с любопитство и уважение – да се опитва да създава културна журналистика. Да бъде мост между изкуства и публики; по възможност един от всички, по възможност видим, лесно проходим и удовлетворяващ на всеки от бреговете, до които води.

Кои са най-големите предизвикателства пред поддържането на независима медия за изкуства в България днес? 

Да бъде именно независима и качествена. Да развие екип от хора, които са еднакво любопитни и всеотдайни към работата на културния журналист. Да се опита да гледа към все повече изкуства и творци, да не оставя неосветени ниши, да говори разбираемо, без това да означава „бедно“, да намери път към публики и читатели.

Въобще да оцелее, при нулевия интерес на рекламодатели към независима медия и културна журналистика (интересът е и под нулата, ако двете са съчетани в едно); културната журналистика, изглежда, не е особено видима и от програмите и фондовете за подкрепа (което за мен е очаквано и по-скоро облекчаващо предвид тесните рамки и негъвкаво отношение, което съм срещала в оскъдния си опит със спечелени проекти).